ВЕЛИКОТО ИМЕ НА ОДРИН И ОДРИСИТЕ
АВТОР:МИЛЕНА ВЪРБАНОВА

ПРОЧЕТИ ПЪЛНАТА ВЕРСИЯ НА ТЕКСТА В БЛОГ.БГ

ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ!
ТОЗИ,КОЙТО РЕШИ ДА ПОЛЗВА ОТКЪСИ ИЛИ ИДЕИ ОТ СТАТИЯТА,ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ТРЯБВА ДА ПОЛУЧИ РАЗРЕШЕНИЕ ОТ АВТОРА

ПЕЛАСГЪТ - БЯЛ И КОСМАТ

ВЪВ връзка с предишната ми статия "КОИ СА ПЕЛАСГИТЕ.БЯЛА ЗЕМЯ" трябва да направя едно важно допълнение.Изследвайки произхода на имената Пелий,Пелей( митологични герои,споменати от Диодор  Сикул,Аполодор и пр.)освен пълното съответствие с понятието "бял",ми направи впечатление и връзката с думата "кожа",косъм---в  италианския език,но и във всички латински езици -pelle, pello.Смятам,че това понятие е в пряка връзка с физическите характеристики на атлантите,предадени и на техните арийски потомци.Силно окосменото мъжко тяло,брадата и мустаците,отличаващи ариите от другите земни расис,са белег ,предаден от атлантите,ведно с бялата кожа.Ето защо между bel  и pel ,бял (хубав) и космат ,няма разлика.Те имат един произход-бялата  цивилизация.


ТОВА ДОПЪЛНЕНИЕ,ВМЕСТЕНО В СТАТИЯТА "КОИ СА ПЕЛАСГИТЕ.БЯЛА ЗЕМЯ" Е  ПУБЛИКУВАНО  И ВЪВ ВЕСТНИКА НА СБП "СЛОВОТО ДНЕС".
ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ!

КОИ СА ПЕЛАСГИТЕ. БЯЛА ЗЕМЯ

(Статията е публикувана в българска медия и на моя сайт: peak-bulgaria.info
Всички авторски права са запазени!)
СТАТИЯТА Е ПУБЛИКУВАНА И ВЪВ ВЕСТНИКА НА СБП "СЛОВОТО ДНЕС"

КОГАТО ме питат: "Защо в тезите си използваш преди всичко езикови доказателства?", аз отговарям: "Защото Бог е Слово."

С това изречение започва Новият Завет, но отвъд всички идеи, които е вложило в него човечеството, то е просто "буквален" превод на първия знак от арамейската азбука - "alof" - "aloh". На арамейски "Aloh" означава Бог, което мигновено ни препраща към "аллах", но, разбира се, арабите са заели тази дума в една много по-късно епоха. В арамейското "Aloh" веднага се откроява понятието "loh" - Логос, Слово, Слог.

Арамейското А-Б звучи така: "Алох (Алоф) Байт", като "байт" (байто) е "къща" в ежедневния език, който и днес се говори в мъченическата земя на тоя древен народ, разделена между Турция, Сирия, Ливан, Израел и Ирак. Но "байт"може да означава и "бит", а също и "битие". Така че още с първите си букви арамейското писмо ни обявява: "Бог е" или "Боговете са (живеят, съществуват)".

"Aloh" изразява божествената същност -Логоса- в чистата й форма. Но всички най-древни религии се характеризират с двуначалие - Добро и Зло. Бог Баал(Бел, Балох), Доброто начало, е във вечна борба с Молох (Абсолютното Зло, Сатана, Дявол). В арийския свят този антагонизъм се изразява на езиково и писмено равнище най-често чрез противопоставянето на звуците и буквите "б" и "м":

добро, благо, bonum, bene -
зло, malum, mal, male

битие, vivere (лат. ), като началният звук v e вариант на b -
сМърт, marg (иран.), mors, mort, morte
бяло, alBa (лат. ), blanc, bianco -
черно, мрак, mela, melasa (гр. )
голям, бая, бол, big -
мал, малък, small

Антагонизмът между Баал и Молох се проявява и в противопоставянето на мъжкото и женското начало:

баща, pater (звуците p и b често преминават един в друг), babbo, бат, батко, брат -
майка, mather

В древните религии жената е потенциален служител на Злото, изкусителка - виждане, което е отразено и във Вехтия Завет (Тората), както и в християнската практика(без да почива на нищо, казано в Четвероевангелието, напротив, Исус защитава жената), явно следвайки дохристиянската традиция. Колкото и почитана да е Богинята Майка - Ма, нейната земна (черна) природа я противопоставя на мъжкото естество Ба, Бе, управлявано от по-висши стихии, първородно и по-близко до небесното, "бялото" начало - Баал, Baloh.

Подчертавам - в тези обяснения се водя от убеждението си, защитавано в ред мои статии, че арамеите и гърците(данайци) не са семитски народи и че т. нар. древногръцки език е всъщност тракийски. Използвам постоянно езикови примери от българския език, защото се уверих, че той е универсален и най-близък до санскритския от всички европейски езици.

Дори само чрез българския език, предвид универсалността му, можем да преведем името или по-скоро епитета (защото имената на върховните богове са непознаваеми), Baal като "Бял". Това име (епитет) съществува и във вариант Bel, което във всички латински езици означава "красив" и очевидно произлиза от думата "бял", отразявайки разбирането, че бялото, белият цвят, бялата кожа, са красиви. Но защо върховният Бог на Доброто се свързва точно с понятието "Бял"? Отговорът на този въпрос може да разсече един гордиев възел в нашата историческа наука и да разреши един отколешен спор, разгорял се особено напоследък между изследователите, числящи се към т. нар. ново или алтернативно историческо познание. Това е крайъгълният проблем на българската историография, занимаваща се с дълбоката древност, а именно: "Кои са тайнствените пеласги, основоположници на европейската цивилизация?"

Известно е, че на гръцки "пелагос" означава "море". Всъщност тази дума се използва най-вече, за да се обозначи Бяло (Егейско) море, а иначе "море" на гръцки език е "таласос", очевидно произхождащо от тракийското и българско слово "талаз", вълна. Винаги съм се питала откъде е взело името си "Бяло", това море, което свързваме с люлката на европейската култура - дали от някакъв особен цвят на водата или от минералите на скалите по крайбрежието и дъното?Отговорът за мен дойде неочаквано, в деня на Света Пелагея. Някак случайно и лениво се заинтересувах от произхода на името на тази, както ми се струваше, не толкова важна светица и открих, че то означава "морска". Щях да се задоволя с това обяснение, ако текстчето не съдържаше в края си добавката, че "пелагея" значи и "отвъдморска земя". Една позната камбана зазвънтя в мен и щеше да пръсне гърдите ми!Трябваше само да заменя "п" с "б", защото често гърците произнасят и записват като "п" българското и тракийско "б". Полученото "Бела- гея" изведнъж сякаш раздра плътната завеса пред очите ми. "Бела - гея", Бялата отвъдморска земя, можеше да бъде само Атлантида, великата цивилизация, , чиито оцелели синове са дарили своя културен модел на новото човечество. Внезапно всичко се подреждаше и заставаше на мястото си - имената на древни градове като македонската столица Пела (Бела), идентични с тези на множество селища в днешната българска територия -Бяла, планината Беласица и пр. и пр. подобни названия указваха местата, където са живели техните оцелели общности, обкръжени от "новите хора". В басейна на Бяло море, по неговите архипелази и специално на о-в Крит тяхното присъствие е било особено интензивно, ето защо морето е наречено "Бяло". Имена на митични герои като Пелий, цар на Йолк, син на Посейдон (Посейдония е друго название на Атлантида) и Пелей, съпруг на морската богиня Тетида, баща на Ахил, намираха своето истинско звучене като Белий и Белей(Бельо). Всъщност в атлантския произход на Ахил бях сигурна и преди(посочвам го и в книгата си "Атланти и чудовища"), имайки предвид, че е син на морска богиня, че е внук на Еак, един от съдиите в подземното царство, че доспехите му са изковани от самия Хефест и че поданиците му са наречени"мирмидонци"т. е. "мравки", сякаш са гледани отгоре надолу от същество с наистина колосален за човешките мерки, ръст.

Заключението, че понятието "Бял" - "Баал" е свързано с атлантската раса, се потвърждава и от названието "Беловодие" на подстъпите към Шамбала, чийто смисъл, според мен, освен очевидния "бяла вода", е и "път, вход, водещ към страната на Белите". Белуха се нарича и най-високият връх на Алтай, свързан, според съвременните руски изследователи, със следите от прастара култура, както и чрез дълбоки подземни галерии - с Хималаите.

По такъв начин понятието "пеласги", транскрибирано като "беласги" придобива по-отчетлив силует. Според древните гръцки автори елините са грабнали голяма част от културните си достояния именно от пеласгите, нещо повече, Херодот твърди, че атиняните, най-цивилизованите гърци, са кръвна и духовна сплав от елини и пеласги. Омир, за чийто тракийски, а не гръцки, произход многократно съм привеждала доказателства, в прекрасното си описание на Крит в "Одисея" (XIXПесен), съобщава за няколко етноса на острова, сред които се откроява "племе свещено пеласги". Но той не се спира на никакъв техен характерен физически белег, вероятно защото съвременниците му са били наясно как са изглеждали пеласгите, а може би и защото пеласгите - "беласги", по негово време вече са изгубили много от специфичните черти на атлантите. Това ме навежда на следната мисъл - в латинските езици суфиксът "-asc", "-asca", "-accio", "-asse", прикрепен към дадена дума, означава дериват, влошено качество, подобие на истинското. Възможно е в древността този суфикс да не е придавал негативния смисъл, който носи сега, а просто да е имал значение на "потомък", "произлизащ от". Според мен "пеласг", "беласг", в случай, че не означава директно "атлант", "идващ от Бялата земя - Бела-гея", може да има смисъл на "потомък на атлантите, белите", в чиито жили вече тече кръв, смесена с тази на новото човечество. Един "метис" - в най-благородния смисъл на тая дума - носител на културата и бялата кожа на своите атлантски деди, но изгубил грамадния ръст, придобил в голяма степен физическите черти на съвременния човек. Той вече е посредникът и транслаторът на цивилизационния модел. В книгата си "Атланти и чудовища" заявявам, че атлантите са родоначалници на тракийските династии(факт, отразен в т.нар. древногръцка митология), че са предали своите познания и са смесили своята кръв, както с тази на траките и българите, така и с тази на други древни народи. Според мен бялата кожа на ариите е наследство от атлантите. Те стоят в основата на физическия облик и творческия потенциал на бялата раса.
Интересно е как атлантите са назовавали своята раса. Производното от Атлантида (Посейдония)слово "атланти" явно е обозначение на техния географски произход - подобно на "европейци", "африканци"- и може би дори не е самоназвание, а им е дадено от новото човечество - така, както зовем( понякога съвсем погрешно) коренните жители на Новия свят "индианци", "американци" и пр. Кое специфично слово обаче са употребявали самите те, за да изразят за себе си това, което ние влагаме в понятието "човек" - т.е. собствения си вид и произход?

Убедена съм, че това е думата "Бог" - да, точно това кристално слово, влязло без промени и примеси в лексиката на българите, техните най-преки наследници, а оттам и в речника на други народи. Удивително е на колко места по цялата планета е разпространено това обозначение и навсякъде, където се среща, то има почти еднакво звучене и сходен смисъл:

град Богор в Индонезия
планина Бокор в Камбоджа
Gmina Bogoria, воеводство в Полша
град Бангор в Уелс
град Бангор в Сев. Ирландия
езеро Богория в Кения
село Богория в Бопалгар Техсил
(Bopalghar Tehsil), Джодпур, Раджастан, Сев. Индия, до границата с Пакистан

Забележително е названието Бопалгар, което директно свързва понятието Бог с нашия етноним - palgar, balgar. В някои езици (напр. в унгарския) полгар означава гражданин, но това понятие пак има историческа връзка с българския етнос.

Още по-интересно е, че големият град Бопал, столица на днешния щат Мадя Прадеш, е основан през 11 век от владетел на име Божа Дева от династията Парамара, начетен познавач на Писанията. На 28 км от Бопал(име, което носят и други селища в Индия), се намира древният център Божпур, известен с паметниците си, сред които е най-старият храм, посветен на Шива - Божешвар, останал недовършен. Смята се, че храмът е предназначен за царствени погребения и наистина, в зоната са открити триметрови скелети на исполини. Съществува индоевропейски език, наречен божпури, който се говори в Индия и Непал.

Римските историци Плиний Стари и Страбон съобщават за царе на име Бокх(Богус) и Богоду (Богодух?), владетели на Мавритания. В тази епоха това е бяла страна, населена с гетули. По името на Богоду, тя започва да се нарича Боготиана. Не смятам, че са случайни и названията на аристократичните рангове в старата българска държава - боили(високи, висши), багаини и багатури.Понятието "big"- "голям" в английския език,според мен,също произлиза от "Бог".
От особено значение е и названието Багала на превала, водещ в долината Рингмо и свещеното езеро Паксунда( на непалски: Белоснежното езеро), сочено от ведическата традиция като вход към Шамбала.

Тези и много други имена и факти, ме карат да заключа, че именно "Бог" за атлантите е словото, съответстващо на понятието "човек" и "човешки род " за нас. Не всички "богове"са загинали вкупом при катаклизма, потопил континента-майка. Тази глобална цивизация е покривала цялата земя и колониите й дълго след потопа са били огнища на културно онаследяване. Един любопитен детайл към казаното дотук, е фактът, че магьосниците от втори ешелон на религията вуду, разпространена първоначално по западното(атлантическо)крайбрежие на Африка, намиращо се срещу вероятното местонахождение на Атлантида в океана, се наричат "бокори" - явно, те са част от човеците, попили "черната страна" на тази "бяла" цивилизация.
Българският народ е единственият, който всеки ден хилядократно обявява на света своята принадлежност към расата на Белите Богове със самото произнасяне на местоимението "Аз!". В това местоимение 1 л.ед.ч. , което всеки от нас изрича, отнасяйки го към собствената си личност, се съдържа съкровеният български генетичен код. Ето защо:
Неотдавна бе доказано, че понятието "Аси" – "Асени", "Асини" с което са назовани скандинавските богове, обитаващи небесната страна Ас-гард (Ас - град), означава "Бели". Същото название носи монетата аспра - сребърна, бяла (тракийска, а не гръцка дума), както и множество планински върхове, наречени "Аспромонте" (Бели връх) в Италия. Великата българска династия Асеневци, извела нашата държава към една от епохите й на най-светъл възход, носи двойно потвърждение на своята расова и духовна наследственост - Асен Белгун. Известно е, че цар Калоян е бил красавец (това е запечатано в името му) с огромен ръст - над два метра.

Аз стигам още по-далеч, като разкривам съкровището, вложено в нашето българско "аз" (тавтологията не е случайна). Асен-белгун е всеки с кръв и род български. Откривам това наследие и в името на цял континент, най-големия на земята - Азия, утроба, люпилня на древни цивилизации. Той е бил "бял" преди взривното размножение и завоеванията на жълтите народи. Нещо повече - дръзвам да "изляза на борба със стихиите" и да заслужа гръм и мълнии да се посипят по главата ми, защото ще оспоря един наш сакрален културен възглед, осветен от традицията и авторитетите на епохата от Възраждането насам - тълкуването на нашето А-Б. Смея да разчета в първите знаци на българската азбука - Аз Боуки - посланието:  "Белите Богове. . . ". Всъщност няма никакво светотатство - писменият знак, буквата (законът), са дар за човечеството от Боговете. Арамеите винаги са знаели, че тяхното понятие за буква - "агарта"- е идентично с названието Агарта, другото име на Шамбала, страната на Безсмъртните.

Всички авторски права са запазени!

ГОРДИЕВ ВЪЗЕЛ

ЕДНО от остроумните утешения на напредващата възраст е, че макар да не виждаме вече буквите отблизо, забелязваме отдалеч идиотите. Бях сигурна,че половин век плюс почти едно десетилетие,изминали от рождената ми дата, са ме дарили с тази спасителна способност на вътрешното зрение, нещо повече, вярвах, че за мен тя е вродена. Но явно,има моменти, когато натрупалите се обстоятелства,замъгляват това бдящо око, което ни пази от съприкосновение с посредствеността и съхранява нашата аура на вътрешен мир и самоуважение.Една от най-тежките драми на емигрантския живот, който съм принудена да водя вече двайсет години, е интелектуалната самота, невъзможността да споделяш заниманията си и да си част от този чудесен обмен, от този постоянно протичащ флуид, който наричаме духовен живот на собствения народ.Така дори чистата радост от откритията се превръща в горчивина.Издадените книги,публикуваните статии, не заместват директното общуване, те са само бутилки с послания, хвърлени в океана,а корабокрушенецът остава  сам да се гърчи на пустия бряг. Когато тази мъчителна неудовлетвореност, която изпитва не само изкушеният в науката, но и всеки интелигентен емигрант в чужда чужбина, се съчетае и с верига неудачи в ежедневието, тогава човек губи компаса си и става жертва на идиотите, от които цял живот се е пазил. Един от върховните съвети,които ни дава Пушкин е "не оспаривай глупца!" Признавам,престъпих го и ето как:

Преди седмица за пръв път в живота си реших да участвам в "историческа" дискусия в Интернет, под статията на едно лице,разглеждаща тема, по която съм работила и която ми е близка. То беше като подхлъзване и цамбурване в помийна яма. Бях съгласна с общите заключения на лицето,които съвпадаха с моите( публикувани преди три години), но обясненията на ред важни понятия,които изграждаха логическата структура на публикацията му, според мен бяха повърхностни и неверни, така че просто му съобщих моите транскрипции и отбелязах в кои мои публикации могат да бъдат намерени. Ужас, все едно че хвърлих камък в жабуняка. Двама представители на помийната фауна, истерично ме погнаха с намерение да ме разкъсат - единият поради своя очевиден психиатричен статус, а другият - поради страховит интелектуален дефицит. И двамата бяха явно отколешни "дискусионни" спътници на автора на статията, така както пановете и сатирите са неделима част от шумната свита на "божествата" (поставям думата в кавички само в този случай), като при това оставаха "анонимни". Куриозно е, че вторият анонимен, който бе превърнал "дискусията" в монолог на простащината, се подписваше с фарсовото "проф.д.и." и май наистина е преподавател по история в някакво, макар и дълбокопровинциално, но все пак висше учебно заведение. Той стръвно ме обвиняваше в ненаучност като под "научност" разбираше най-примитивната и дребнава схоластика, от която по-изтънчените догматици в науката отдавна са се отървали. На всичко отгоре бе скаран с   елементарните граматични правила, езиковата му култура бе на тройкаджия в прогимназията.Това бе парад  на невежеството ВЪЗХВАЛА НА ГЛУПОСТТА(Е.Ротердамски), които в мое лице бяха открили вечния си враг - неординерно мислещия човек и бяха във възторг от възможността ритуално да го линчуват и поведат към кладата. А тази възможност, уви, им дадох самата аз, влизайки в обречено сражение с бронираната и всесилна в България посредственост. Само си представете какви влечуги населяват катедрите на нашите университети, какви безименни и безлики карикатури плюскат от държавната ясла и осакатяват младото поколе ние. Способните хора в нашата страна са напълно маргинализирани от повсеместното разплождане  на тези човекоподобни, покорили  "с пълзение" академичните, административни и политически "висоти". Карнавалът на тази "дискусия" беше точно отражение на зловещия духовен погром над нашето общество, пък и над целия човешки род. Дойдоха времена, в които ,както казва Джагаров "глупец ще те учи на ум, безчестник на чест ще те учи".
Въпреки рицарската защита на моята личност и на методите ми,оказана ми от други участници във форума", авторът на статията и арбитър в дискусията, в крйна сметка се солидаризира с "и.д.проф." и ме блокира - поради нулевата ми толерантност  към  атаките на глупците. Жалката ми печалба от цялата нелепа ситуация в която сама се набутах, бе че направих бърз морален скенер на когото трябваше. По принцип, този, който ви уверява, че е обуздал егото си, е роб на егото и не търпи възражения. Този, който твърди,че е чувствителен, всъщност е лишен от тънки антени и пр.и пр. Стара като света е максимата, че когато някой проглушава слуха  ви с притежанието на някакво морално качество, в действителност е лишен тъкмо от това качество.

Хайне се е провикнал: "Идиоти, с камъните, с които ви убих, си издигнахте паметници!" Съзнавам, че пишейки настоящия текст, произнасям дитирамби на подобни лица със самия факт, че се занимавам с тях. Но се чувствам осквернена. Стоя под душа и пак усещам смрад на скунксове. Имат  право в едно - не те дойдоха при мен,а аз се гмурнах при тях .
Това, което обаче не подценявам никога, е маймунската джебчийска сръчност на разните анонимници. Атаките на безименните в подобни "дискусии" много често целят да провокират гневния изследовател и да изтръгнат информация,която после да публикуват под собствено име и подпис. Ето защо реших отново да представя моите идеи за произхода и значението на имената, които посочих в плачевната "дискусия". Те вече са оповестени в моите книги и статии,но някои от тях са останали сгушени между страниците и не са намерили широка публичност. А добре известно е правилото, че да за да опазиш нещо от кражби, трябва да го предложиш на всички.

КРИТ - Според мен името на острова произлиза от особения му статут на научна база и изследователски център. Чий център? Ще предизвикам вероятно хули, не много по-различни от гореописаните, но става дума за едно от последните блестящи огнища на атлантската цивилизация, предала своите познания и готов културен модел на новото човечество и преди всичко на траките/българите. Няма да повтарям написаното в книгите ми "Връх България"и "Атланти и чудовища". Прочутият "диск от Фестос" доказва с разказа си това присъствие и това грандиозно предаване на знания - той не е пиктографско писмо, а паметен медал, завет, използващ недвусмислени символи. Формата и съдържанието го причисляват към артефактите от рода на т.нар. Календар на маите, който със сигурност е по-древен от културата Майа. Накратко - Крит означава "скрит", "крипта", скривалище и е в пряка връзка със съществувалия на острова Лабиринт. В България и Италия днес има едноименни селища - Крета. Смисълът на  понятието "писмен знак", "писание - скрипта - има същият произход.

ЛАБИРИНТ - Според мен първоначалният смисъл е "работилница" и той е свързан с "лабрис", двойната брадва, обозначавана като сечиво, оръдие на труд, на работа. И днес съществува словото "labor", "lavoro" - работа. "Лаборатория" означава работилница. Това подтвърждава идеята, че древният Лабиринт е бил тайна работилница за научни опити и изследвания.
КНОСОС - Извеждам го от словото, означаващо "познание" - гноси, "сognoscere" (гр. и лат. глагол). И днес на италиански "познавам" звучи като коношере, а на англ.глаголът е "know". На старобългарски понятието "книга", иманентно свързано с познанието, е "кънига". В Италия има две селища, трайно свързани с идеята за "познание" - и двете се наричат Каноса. Това в Пулия е изключително древно.

СЕТЯ - древен град на о.Крит. На Италийския п-в също има град с такова име - Сетя (Сетия), днес Сеци. Тази Сетя е била град на волските, в които имаме всички основания да разпознаем част от древните българи.Сетя обаче е и име на древно селище,днес голям град, в обл.Киндвара, щат Мадя Прадеш, централна Индия. На санскрит името означава лихвар, богат, знатен, но също и мост. Може би защото при преминаването на мостовете са се плащали такси, които са обогатявали някои обществени слоеве. Значението на sethya и seth като знатен,лихвар, с доловимото му негативно звучене може да бъде свързано с епитет на бог Сет, но в никакъв случай не със "сетен, последен", каквото е обяснението на автора на статията за която стана дума.

ГОРДИЙ - името на фригийския цар, баща на Мидас, директно се извежда от прилагателното "горд", което и в съвременния български език, и в древнотракийския, има един и същ кристално ясен смисъл. И днес е в употреба келтското име Гордон, Гордън, което означава горд и което с гордост е носил великият Джордж Ноел Гордън Байрон, наследник на горд шотландски род по майчина линия. Град Гордион означава "град на Гордий" с характерния за траките и етруските суфикс за притежание "-ион"- съответстващ на -"ов". Гордивия е древно селище на о.Крит, а Гордевио е село в швейцарския кантон Тичино,пазещ древната топонимия на лепонците (leponzi), част от етруските. Подчертавам, че няма нищо общо с "город", както свободно съчинителства въпросният господин.

ЕТРУСКИ - В много мои публикации отдавна вече твърдя,че това не е самоназвание,а епитет на този велик народ, който директно можем да свържем с българите и част от който са доблестните волски и лепонци. Името на р.Янтра означава буквално "машина "на санскрит.Това е чистата санкритска форма.В българския си вариант "етър"
думата е обозначение за работилници, сечива, трудова дейност. "Народ, работещ със сечива" - това е престижното название, дадено от другите,на славния висококултурен народ, наричащ сам себе си расени. Расени извеждамм от прадревното понятие "Рас", в арийската древноиндийска традиция "Радж" - цар, произлизащо от лъч,светъл.Древнотракийското име Раскупор можем да преведем като царски син,а може би и като "потомък на расените", етруските.
В книгата си "Връх България" давам отговор и на прочутата главоблъсканица с РУШКИТЕ БУКВИ"споменати в Жтиетооо на Кирил, написано от Климент Охридски. Очевидно става дума за ЕТРУСКИ ( ЕТРУШКИ) ИЛИ РАСКИ(РАШКИ) БУКВИ.НИЩО ОБЩО С "РУСКИ БУКВИ", потому что ЕТРУСКИ вовсе не русски.

МАДАРА, МАДРАС, МАТЕРА - Буквално "майки" мн.ч. санскрит( вж.Връх България, "Атланти и чудовища")

КАНАРИИ - Названието на о.Канариа и на едноименния архипелаг се извежда от прадревното понятие"канара", а не от canis - кучета, вж.статията ми публикувана в блога.

МОАВИТИ, МОАИ, МОХАВЕ  - Това сякаш бродещо по всички континенти и епохи име,привлече наскоро вниманието ми. Древният палестински народ,чийто произход нямам за цел да изяснявам тук,носи същото название като нативо-американския народ МОХАВЕ, дал името си (а според мен взел името си) от обширната пустиня МОХАВЕ, обхващаща територии от съвр.щати Южна Калифорния, Юта и Невада. Но, о чудо, това название съвпада до неприличност и със загадъчното слово МОАИ, с което древните жители на о.Пасха са обозначавали каменните гиганти,от които са изпитвали панически страх. Смисълът на товапрадревно име може да бъде разгадан с помощта на последните геофизични изследвания, направени в пустинята МОХАВЕ. Приборите от най-ново поколение са засекли ужасяващи звуци,издавани от песъчинките или дори от вътрешността на дюните, а може би и от каверни под повърхността. Това за мен обяснява и названието на странната пустиня Сонора, в която МОХАВЕ преминава. Последното идва не Ностра Сеньора Мария, а от понятието "звук", първото нещо, с което асоциираме името Сонора, когато го чуем. Остава да приемем,че Моаите са говорещи,предаващи, транслиращи звуци и мисли от човешкия към божествения или подземния свят и обратно. Такива "говорещи" статуи - като Мемноновите колоси - са описани в древността. А какви говорещи и с кого говорещи са били древните МОАВИТИ, които са истински или набедени поклонници на Молох, е въпрос на бъдещи изследвания.Едно всеизвестно слово, вероятно много по-древно,отколкото ни се струва,иде да потвърди идеята ми - мохабет, разговор.

И накрая - като щедър дар за читателите на  настоящата ми статия,хвърлям в ръцете им един ключ.Всяко неведомо понятие от тракобългарския ареал има своя звуков и смислов еквивалент в санскрит,езика на езиците.Освен това бъдете смели,не се бойте от насмешките на духовното простолюдие,а превеждайте чрез съвременния български език посланията на дълбоката древност. Ние, българите, държим в ръката си шперц към тайните на миналото, завещан ни от нашите велики предци. Той никога няма да ни подведе.

Търсете не само хоризонтални паралели в знаците и имената на различните народи - така има голяма вероятност да се подведете и винаги ще работите "на парче". Извеждайте тези прилики по вертикала, издълбоко - те са резултат от единен прастар носител на цивилизация и култура, когото все още не смеем да назовем.


О, неразумни и юроде,преди да хвърлиш камък срещу мен,прочети какво съм написала.


ИНФОРМАЦИЯТА В ТАЗИ СТАТИЯ Е ЧАСТ ОТ МОИ ПУБЛИКАЦИИ  В СПЕЦИАЛИЗИРАНИ  ИСТОРИЧЕСКИ СПИСАНИЯ, В ПЕРИОДИЧНИЯ ПЕЧАТ И МОИ ВЕЧЕ ИЗДАДЕНИ КНИГИ.
ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ.

КАНАРИ И КАНАРЧЕТА

Произход и значение на името канарии (Канарски острови)
ГЛАВА ОТ КНИГАТА "АТЛАНТИ И ЧУДОВИЩА" - ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПЕАВА СА ЗАПАЗЕНИ
За значението на името Канарии има три версии, първите две от които са „надживяни“, „преодолени“, а третата, „задълбочената“, се е циментирала като непоклатима аксиома. Че „Канарии“ не произхожда от „canard”, френското название на патицата, съм напълно съгласна. Че не идва и от разноцветните канарчета, които дълго време са били ценна островна стока, изнасяна за Европа, това също е очевидно – логиката е обратна, думата „канарче“ е производна от Канария. Но, уви, ще се наложи да оборя и такъв авторитет Плиний Стари, който извежда името на архипелага от словото „canis”, куче – общоприетата версия, над която никой повече не се замисля.
Канарските острови са били известни още от древността. За тях са писали Омир, Хезиод, Диодор Сицилийски, Плутарх, Плиний Стари, Птолемей, Помпоний Мела, Сенека. Нещо повече, името Канария е било известно на някои древноримски автори, които са се опитвали да го обяснят. През XIV век. архипелагът е преоткрит от европейските мероплаватели, а по-късно е завладян от испанците, които се отнасят към местните жители с познатата конквистадорска свирепост. Народът, обитаващ от прадревни времена островите Гран Канария и Тенерифе – непокорните гуанчи, високи, руси и светлооки, носители на уникална култура и свободолюбив дух, е почти изтребен физически. Неговите оцелели потомци изгубват своята историческа памет и се смесват с общото население от другите островни етноси и с колониалните пришълци.

Днес, когато алтернативната история безапелационно сочи Канарските острови като част от потъналата Атлантида, а официозната подло мълчи, гуанчите празнуват триумф постмортем, a името на архипелага гърми в Интернет. Всички се силят да го обяснат… и всички стигат до няколкото известни цитата от „Естествена история“ на Плиний Стари, с които неминуемо се съгласяват. Даже видният изследовател Николай Непомнящий, автор на ерудирания труд „Последните атланти“, посветен на гуанчите, благочестиво се уповава на казаното от римския авторитет.
В книга V от „Естествена история“, разглеждаща Африка, Плиний Стари съобщава, че Светоний Павлин, пръв от римските пълководци, се е добрал до земите оттатък Атлас, „до реката наречена Гер“, „през пустиня от черен пясък, където понякога се появявали изгорени скали. Жителите на съседните на тази планина (Атлас) гори, се наричат канарии, защото като кучета („canis”) ядат част от вътрешностите на дивите животни“. По нататък Плиний Стари добавя, че нумидийският цар Юба II (I в. пр. Хр. ) е извършил пътешествие до „островите на Мавритания“, за които „няма точни слухове“, но „неотдавна стана известно, че те лежат срещу земите на автололите, те са открити от Юба, който отворил на тях работилници за боядисване на тъкани с гетулски пурпур“.
Плиний изброява няколко острова, между които о. Канария, наречен така заради „множеството кучета с огромни размери, две от които били доставени на Юба; там можело да се забележат следи от съоръжения…“. Плиний изброява плодните дървета на благодатния остров и споменава, че Юба е отвел със себе си в Африка кучетата от тази особена островна порода.
Преди да разтълкувам казаното от римския писател относно името на остров Канария, ще отбележа три изключително интересни елемента в неговото съобщение. „Изгорените скали“, които се появяват понякога „в пустинята от черен пясък“, ме карат да мисля за следите от евентуален техногенен катаклизъм, предизвикан от Атлантида. Територията „ оттатък Атлас“ съответства точно на ширината на Канарските острови – част от изгубения континент. Другият интересен за нас, българите, факт е, че автололите, според обяснението на Плиний в същата книга, са част от гетулите, които практически владеят цялото пространство от Либия до Атлас и атлантическото крайбрежие на Мароко, делейки се на няколко, произхождащи един от друг народи – баниури, автололи, несими. Техни царе са Бокх и Богуду, от чието име „Далечна Мавритания“ носи названието Богутиана. Според съвременната историческа наука гетулите са предците на берберите, туарегите и кабилите. Гетули – гети, кабили – Кабиле (Тракия): имаме над какво да се замислим.

И третият елемент, разбира се, е съобщението за „съоръженията“ на Канария, докато на друг остров от архипелага, о. Юнония, според Плиний, се е намирал „малък храм, изграден от камък“.
А сега за фамозните кучета. Плиний Стари несъмнено е знаел латински доста по-добре от мен, но няма латински падеж, в който от думата „canis” (куче) да се получи „canaris” или  “canaria”. В италианските речници обаче фигурира понятието “cannuri” или “kannuri”, което означава „западноафриканските народи на запад от езерото Чад“. Езерото Чад се намира почти в центъра на северната половина на африканския континент, така че указаната територия подлежи на уточнение. Интересното обаче е, че в италианския език двойното „n“ съответства на “mn” в латинския. И тук на помощ ни идва Клавдий Птолемей („География“ кн. 4), цитиран в съчинението на Н. Непомнящий, който пише: „У Птолемей намираме упоменаване на областта „Ганария“, разположена… на ширината на най-западния остров от канарската група. Там (според Птолемей) са живели племена, наречени „камнурии“, същите каквито са и канариите. Древните автори привеждат названията на народите, живеещи по атлантическото крайбрежие на Мароко: “Canarii, Perois, Pharusiens”. “Ganar” – продължава Н. Напомнящий  - „е родовото име, дадено от западноафриканския народ волоф на берберските племена, живеещи на север от река Сенегал“.
Странно, но Непомнящий не прави основното заключение, че щом според Птолемей понятията „камнурии“ и „канарии“ са идентични, следователно в името на Канарските острови без колебание можем да разпознаем словото „камък“, „скала“, „канара‘, а в древните жители на архипелага – планинци, обитатели на скалите и върховете, защото островите са най-високите точки – планинските върхове - на потъналия континент. Странно, а всъщност няма нищо странно – Непомнящий е руснак, знае думата „камень“, камък, но не му е извесна думата „канара“, за да направи връзката. Оцелелите планинци от Атлантида са се разселели по атлантическото крайбрежие на Африка, не само в близост до Атлас, но и далеч по-надолу – до река Сенегал, естествената граница между днешните Мавритания и Сенегал. Във времената на древния Рим, тя е бележила граничната черта между белите и черните африкански народи и географската й ширина действително съответства на тази на езерото Чад. Но ако потомците на атлантите са смесили с гетулите в областта на Магреб  и на юг от Атлас, то следователно и в цяла Северна Африка – от Атлас до Либия, обитавана от гетулите ( „прадеди на бербери, туареги, кабили“), можем да търсим следи от атлантско присъствие. И ги намираме – в т. нар. Гарамантида, величествената империя, за чиито паметници, покрити сега от сахарските пясъци, тепърва ще се говори. Оставяме настрана Египет, тази малка Атлантида, чиито начала ако се съди по възрастта на сфинкса, са положени още преди бездната да погълне континента-майка.
Наблягам на свидетелството на Плиний Стари, че не Юба II и придружаващите го нумидийци, са дали името на о. Канария (днес Гран Канария), а са го „открили“ вече назован така, явно с името дадено му от коренното население и произхождащо от местния език. Това, население идентично с гуанчите от Тенерифе, на Канария се е наричало „канарии“.
Ако думата „канарии“, етноним на коренното население на архипелага, е така абсолютно тъждествена по смисъл и звучене, с българското слово „канара“, значи това е изключително важно откритие за нас, българите. Тя не е случайна дума, а името с което се е самоназовавал цял един прадревен народ (смятан днес за потомък на атлантския). Това е термин, който е представлявал неразрешима главоблъсканица за поколения изследователи. Това е езиков сфинкс, чиято загадка не е разбулил самият Плиний. И този сфинкс разкрива сега тайната си само чрез българския език.
Самото понятие „камък“ е ключово за човешката цивилизация, то е еманация на земната твърд, една от четирите основни стихии на Мирозданието, така че словото, с което е обозначено в даден език, също не е случайно. Пълната тъждественост между думите „камъни“ (в българския език) и „камнурии“ (в гетулския или може би дори в атлантския) е много важен симптом за езиково родство.
Твърди се, че езикът на гуанчите - „канариите“ е мъртъв навеки. Ако обаче на Гран Канария и Тенерифе отиде някой български изследовател, който знае какво търси, сигурно ще открие следи от този език – имена на царе, топонимия, надписи в пещерите. Стига, разбира се, да намери пари за пътуването и престоя си, защото българската държава, представлявана десетилетия наред от тъпи търгаши и невежи чиновници, никога няма да му плати командировката.
Засега на флага на Канарския архипелаг, от двете страни на щита със симетрично подредените седем острова, стоят в хералдическа поза две кучета. Грешка на Плиний Стари. На знамето, развяло се над върховете на Атлантида, трябва да се възвисява само една величествена канара – символ на вечността.

АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ ( ТОВА Е ЧАСТ ОТ ПУБЛИКУВАНАТА КНИГА "АТЛАНТИ И ЧУДОВИЩА")

БАРС И БОГ

Произход и значение на името Борис

Всеобщо наложено е мнението, че царственото име Борис произлиза от барс, снежния леопард. Звучи животински красиво, но винаги ми е изглеждало насилено, звуковата прилика е твърде незначителна. Още повече, че в ареала, населяван от траките, българите и кръвнородствените им народи, име, видимо произхождащо от „барс“, наистина е съществувало – срещаме го в името на Барсина, дъщеря на фригиеца Артабаз II, висш персийски сановник, която след гибелта на съпруга си Мемнон, гръцки пълководец на служба при Дарий III, става любовница на Александър Македонски и по-късно, в Бактрия, му ражда син – Херакъл. Следователно мъжкият вариант на това име би трябвало да е Барсин, Барсан или нещо подобно.
Че Борис изобщо не произлиза от „барс“, се убедих, когато у Диодор Сицилийски, в I книга от „Историческа библиотека“, посветена на Египет, прочетох краткото съобщение за египетския фарон Бокхорис от XXIV династия, управлявал страната от 724  до 712 пр. Христа.

Пирамидите на остров Тенерифе

Известно е, че името Борис в много исторически източници е упоменавано като Богорис. Тази моя догадка се потвърждава и от сведението на Плиний Стари в V книга от „Естествена история“, за двама мавритански царе от „гетулски произход“, които се казват Богоду и Бокх, като първият е дал името си на управляваната от него „далечна Мавритания“, назована Богутиана. Още в това съобщение долавяме тенденцията за преминаване на звука „кх“ в „г“ и за тяхната тъждественост. Бокхорис следователно още в дълбока древност е могло да бъде произнасяно като Богорис и това означава, че името на българския владетел, наложил християнството в нашата държава, има египетски, „гетулски“, а може би и още по-дълбоки корени. То произлиза не от царственото животно барс, а от самия Бог Хор. Тук е мястото да споделя и моята догадка за произхода на името Орфей, събратът на Озирис, цивилизовал тракийските народи. Дали то не означава Хор-пей, Пеещият Хор?
Нищо чудно, защото при изследванията си се убедих, че древните названия с лекота и точност могат да бъдат преведени и обяснени чрез българския език – един ключ, един лазер, едно мощно оръжие, съхранено от нашия народ, с което той може да прониква в тайните на времето.

АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ

"ЧУДОВИЩА И МАШИНИ" - ЕДИН СЪВЪРШЕНО НОВ ПОГЛЕД КЪМ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ПОЗНАТА НИ МИТОЛОГИЯ

СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ И СЪМИШЛЕНИЦИ, ПРЕД ВАС Е ГЛАВА ОТ НОВАТА МИ КНИГА "АТЛАНТИ И ЧУДОВИЩА"

ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ

Едно видение чудато покрай мен отмина
подобно на жена и птица… и машина

Борис Христов

Великата българска пророчица леля Ванга беше казала, че ще дойде време – и то е близко – когато хората ще почнат ежедневно и с лекота да разкриват цели дялове от държаната до тогава в тайна истинска история на човешкия род. Това време настъпва сега благодарение на взривния технологичен възход, придобил в тези две начални десетилетия на двадесет и първи век фантастични измерения дори от гледна точка на предходното столетие, когато са родени повечето от днешните жители на земята. Но така е само на пръв поглед, причината е по-дълбока. Убедена съм, че нищо не идва преди или след своя уречен час и това внезапно ново – или възкресено познание – ни осенява по волята на Провидението, за да ни въоръжи за нашия Армагедон, сетната ни битка със Злото. Същото Зло, което освен че стовари най-тежки беди върху нас, ни обрече на невежество и ни унизи с пошлата гавра, че сме потомци на маймуните.
„Имат очи, а не виждат, имат уши, а не чуват“ – колко пъти сме подхвърляли тая фраза като обвинение към другите, свеждайки я само до дребните факти на ежедневието. А тя е валидна за всички нас и за всички сфери на нашето битие. Неслучайно е насъщна в проповедите на върховните учители на човечеството. Неслучайно нашият Бог Исус Христос я отправя към първите си следовници. Тя е една от най-тъжните евангелски истини. Сетивата ни до такава степен са зависими от съзнанието, че заблуденото съзнание ни кара да минаваме слепи край очевидното и глухи край крещящото. Като дяволско огледало, то изкривява фокуса, прави сложно простото, неразбираемо – явното. И трябва да тресне гръм, да блесне трансцедентна светкавица, да ни връхлети смъртна опасност, за да се събудим и разпознаем Истината, която винаги е била край нас.
Едно от най-мрачните престъпления на т. нар. „световен елит“, който наскоро прецени, че никаква сила не е вече в състояние да го заплаши и хвърли всички маски, е укриването и унищожението на следите от истинското минало на човешкия род – фалшификацията на историята. Миналото и бъдещето на човечеството, както и на отделните народи, е единен процес, подчинен на предначертания, които надхвърлят земната ни природа. Отсичайки миналото и заменяйки го с евтина протеза – фалшификат – ти лишаваш народите и човешкия род от естествените им ориентири, променяш тяхната историческа съдба, ти ги осакатяваш и развращаваш.Те стават безпомощна плячка в твоите лапи. Това важи в пълна мяра и за отделния индивид, защото у човека стремежът да познае корените си е свързан с инстинкта за оцеляване. Ако не знае кои са баща му и майка му, ако не знае коя е родината му, той губи интерес към живота, губи самоуважението си, обезличава се и дегенерира. Отнемането на истинската история е ограбване на самоличността на човешкия род.
Ние, българите, отдавна сме се жертва на тази фалшификация, която ни отрече заслуженото място на основоположници на европейската цивилизация. Заблудите продължават да се роят и днес – още по-безочливо отпреди – в учебните програми на младото поколение. Но и цялата човешка история е подчинена на безобразни идеологеми, които, ако не бяха толкова вредни, щяха да бъдат смешни. Народите, превърнати в трагични марионетки, за присмех са принудени да празнуват с песни и танци датите, бележници техния разгром, като свои „национални празници“ – Франция „празнува“ 14 юли 1789, Русия – 7 ноември 1917, България – 9 септември 1944 г. Исконното е заклеймено, уродливото е обявено за прогресивно. И ако това важи за „писаната история“ – от древната до най-новата, то сведенията за най-дълбокото минало на народите и цивилизациите – така т. нар. митология – са натикани в най-тъмния ъгъл, в мухлясалия зимник, на чиято зазидана врата стои надпис: „Примитивни вярвания, шаманизъм, небивалици, бабини деветини“.
Никой професионален историк, желаещ да направи сносна кариера и да види трудовете си издадени, не поема риска да се занимае сериозно с този дял, който е в пълно противоречие с постулатите на официалната „праистория“.
Разбира се, авторите на оцелелите антични книги, с почтеност, немислима в днешната ни епоха, са документирали правдивата историческа повест за човека и за света преди неговата поява. Навсякъде по земята са пръснати артефакти, някои от които с грандиозни размери, резултат от дейността на древен интелект, въоръжен със свръхнапреднал технически инструментариум. Но доскоро ние минавахме като наркомани или зомби край тези свидетелства, не ги забелязвахме, не ги разпознавахме, не им вярвахме, вземахме ги за природни изваяния. В Индия заблудите за човешките и световните начала никога не са пускали корен. Там споменът за Махабхарата, Рама, виманите и великите знания на древните, е неразрушим. Индийците са изпълнени с несъкрушима вяра в своите религиозни истини – ако изобщо индуизмът и будизмът могат да се нарекат религия, защото те са наука. В тях те виждат непоклатимите устои на своя индивидуален и обществен живот. Но огромната част от човечеството все пак не живее в Индия. Нито в Тибет.
И ето, че в сърцето на Европа се появи Ерих фон Деникен, един обикновен школски преподавател. А след него Майкъл Кремо, Клаус Дона, Ернст Мулдашев, Алек Маклелън… Фасадата на лъжата се пропука и се видя, че е иззидана не от гранит, а от картон. Челюстите на питеците завинаги изчезнаха от историята на белия хомо сапиенс, пометени от развитието на генетиката, физиката и инженерните науки. Интернет, единственото изобретение на белия човек, което просто не можа (досега) да бъде обърнато изцяло срещу изобретателя си, вече е пълен с необорими аргументи, че ние сме творение на Божията Воля в един свят, владян последователно от няколко величествени цивилизации, последната от които ни е дала своя готов – изпитан и горчиво изстрадан – културен модел.
Уви, в класните стаи и университетските аудитории новото знание все още не е проникнало – там Маймуната продължава брутално да размахва своята тояга от оглозгана бедрена кост.
Не бива обаче да подценяваме способността на манипулаторите да падат винаги на крака и да измъкват като фокусници ново асо от ръкава си. Тяхното върховенство се крепи на една неизменно печеливша стратегия – те винаги се явяват в две роли: на потисници и на борци срещу потисничеството, на измамници и на борци срещу измамата, които се стремят да наложат нова измама. В този случай те са принудени да пробутат заместител на вече разобличената си теория и такъв заместител, според мен, е тезата на Захария Ситчин, разгърната в многобройните му книги, които светкавично се превеждат на всички световни езици и тутакси се обявяват за „бестселъри“. Става дума за нашумялата теория за Анунаките. Не че анунаки не са съществували, има ги документирани в шумерските таблички (така поне уверяват специалистите по клинопис), но твърдението, че тези извънземни пришълци са създали човеците, за да работят вместо тях в златните рудници и при това са ги сътворили „като отлични роби“, в чийто ген е заложено „неутолимо влечение към златото“, ме отвращава не по-малко от „маймунската“ мистификация. Те могат да се състезават по ненаучност и аморалност. Ако човекът е създаден от извънземните просто като „добър роб“, къде тогава е подобието божие, безсмъртната му душа, свободният му човешки избор? Къде е отвъдният живот, раят и адът, за които имаме все повече правдоподобни свидетелства, тъй като съвременната медицина успява да изведе все повече хора от състоянието на кома и клинична смърт? И ако ционистката върхушка наистина е „неутолимо привлечена от златото“, страст, с която е зомбирала и множество представители на другите народи, това изобщо не важи за цялото човечество. То все още вярва в стойности, по-висши от златото. Какъвто и труд да са били принуждавани да извършват хората, от каквито и да било Анунаки, болшевики или глобалисти, нашият Творец стои над всички тях. Опитът да се представят човеците като биороботи, безотговорни към собствената си душа и към Бога, е просто новата манджа с поредната доза цинизъм, с която трябва да се натъпчат бедните. Неистовата реклама на творбите на Захария Ситчин в средствата за масова информация, ги правят още по-съмнителни. В блюдата, препоръчвани от съвременните медии, винаги има отрова.
Този пролог е наистина твърде общ и недостатъчно подготвя читателя за специфичния предмет, на който са посветени следващите редове, но той е поредното ми напомняне за ролята на историка в днешната епоха. Историята не е удобно кресло, редовна заплата и осигурена пенсия, тя е бойно поле, меч и щит, риск за хляба и живота, както впрочем всяка честна обществена позиция. Да бъдеш историк ще става все по-опасно. Мястото на историка е в първата бранна фаланга на истината, както за миналото на собственото му отечество, така и за началата, произхода и предназначението на човешкия род. Всичко останало е търговия.
Но историята е и оная чиста радост от откривателството, сравнима само с триумфа на слепия, който изведнъж проглежда.
***
Ядрото на тази статия, както най-често се случва, кристализира внезапно, докато работех над предишната „Герои и чудовища“. Размишлявах над името на Сцила, шествратото чудовище от „Одисея“. „Сцила“ е латинското произношение, на „древногръцки“ то звучи като „Скила“ и силно напомня „скала“. В съвременния италиански език думата е почти същата – „scoglio”. Но истинктът ми сочеше, че главното у Сцила е не скалата, на която стои, а шестте й шии. Ако словото „Сцила“ бъде прочетено по правила на италианския език, ще се получи „шила“, защото звукосъчетанието „sc” пред мека гласна преминава в „ш“. В старинния български език „шил“ е една разновидност на по-разпространената форма „шия“. А на санскрит „шила“ означава „жила“, „сухожилие“. Това е значението на името на чудовището Сцила, което според Омир има
…шест шии и върху всяка
страшна глава се надига с по три реда зъби на челюст.

И внезапно подскочих – Сцила не е живо същество, Сцила е машина!
Да проучим пълното описание, което прави Омир в „Одисея“ на това морско страшилище. В Дванадесета песен на поемата, Кирка, чертаейки пред Одисей и другарите му изпълнения с перипетии път, който им предстои да изминат, набляга на главната опасност: Сцила и Харибда, две ужасни чудовища, отстоящи „на изстрел“ едно от друго и намиращи се в близост до подвижните скали – Планктите. Сцила обитава, по-високата от двете мрачни скали стърчащи вляво от Планктите:

Гладка е в края скалата, издялана сякаш нарочно.
А посред скалата пещера се тъмнее дълбока,
зинала страшно към Запад, към Ереб. Натам насочете
вашия кораб извит, благороден герой Одисее.
Даже и пъргав стрелец от извития кораб не може
гърлото на пещерата от лък със стрела да достигне.
Там в пещерата живее ужасно пискливата Сцила.
Тя по гласа си прилича на паленце новородено,
но е самата ужасно чудовище. Който я види,
няма доволен да бъде, дори божество да я срещне.
Има дванадесет крака, дванадесет все уродливи,
вият се над раменете й шест шии и върху всяка
страшна глава се надига с по три реда зъби на челюст,
яки и остри, безбройни, набъкани с черна отрова.
До половината скрита, стои в пещерата дълбока,
а из ужасната яма навън си показва главите.
С тях край скалата се взира и риби под нея нагълтва,
кучета морски, делфини, а още чудовища едри
из неизбройното стадо, което пасе Амфитрита.
От мореходците никой не се е похвалвал, че с кораб
там без вреда е минавал. Със всяка уста тя му грабва
от тъмноклюния кораб по мъж и го вътре завлича.

Но от думите на Кирка, а по-късно и от премеждията на самия Одисей, става ясно, че Сцила все пак е по-малката беда. Под втората скала, по-ниската, намираща се „на изстрел“ разстояние от тази на Сцила, където „зеленее висока смокиня с разлистени клони“, дебне още по- ненаситната Харибда. Под скалата си тя засмуква морската вода и всичко, което плава по вълните:

Сърба под нея Харибда богинята тъмни потоци.
Три пъти в ден ги избълва и три пъти в ден ги насърбва.
Ужас! Тежко ти оттам, ако минеш, когато ги сърба.

Кирка предупреждава Одисей, че трябва да се промъкне в близост до Сцила, защото е за предпочитане да изгуби шестима другари, отколкото всичките - ведно с кораба.
По-нататък в песента, Омир „скъсява перспективата“ и ни дава още по-подробно описание на феномена, видян вече с очите на самия Одисей, наяве оказал се „между Сцила и Харибда“. Ще цитирам и него, с оглед на обяснението, което ще направя.

Ето че плавахме вече през тесния проток.
Вляво заплашваше Сцила, Харибда богинята вдясно,
ужас! – тя гълташе жадно солените морски потоци.
После изригваше всичко, водата клокочеше страшно,
сякаш котел върху огън пламтящ, а обилната пяна
стигаше до върховете на двете скали. И когато
сръбнеше още веднъж тя солените морски потоци,
нейното гърло пред нас се разтваряше цяло. Скалата
страшно гърмеше, отдолу кипеше по черното дъно
пясък и тиня. Обхвана другарите бледият ужас.
И докато от Харибда очаквахме своята гибел,
спусна се Сцила и грабна от вития кораб шестима
мои другари, и то най-добрите в мощта и ръцете.

На Одисей е съдено повторно да се озове в компанията на Сцила и Харибда, при това съвсем сам и нощем подир гибелта на своите другари, наказани заради светотатствения пир с „гойните стада“ на Хелиос на остров Тринакрия. Двойният му опит с тия морски чудовища, го прави най-достойният за доверие свидетел на античността – шегувам се, разбира се.
Смятам, че тези описания съдържат достатъчно детайли, които дават основание на съвременния човек да разпознае в Сцила, Харибда и Планктите, не отделни морски чудовища, клечащи в засада, а единен индустриален комплекс. Дължим го на изключителната добросъвестност и точност на Омир, чието свидетелство е по-ясно от технически паспорт. Подвижните скали – Планктите, са подвижни платформи. Сцила представлява някакъв мощен ескаватор с дванайсет основи (нозе), шест стрели (шии) и шест кофи (глави) с яки зъбци, които загребват материал от дъното на морето. Ттози ескаватор или система от ескаватори е свръхсъвършен, защото макар че металната му конструкция е огромна, шумът, който издава, е сравнително слаб – „като на паленце новородено“. Омировото сравнение е невероятно точно – металическото скриптене наистина наподобява скимтене на малко кученце. Но Сцила може да бъде и „ужасно писклива“ – вероятно когато стрелите (шиите) извършват по-сложни движения. Ескаваторът е монтиран в дълбока пещера – изкуствен отвор в скалата, която от своя страна е „ издялана сакаш нарочно“. Кофите изсипват материала в тази „пещера“ и започва обработката му. За целта отдалечената на „изстрел“ Харибда засмуква вода, за да промие суровината, а след това изхвърля водата обратно. Този процес на засмукване и на избълване от Харибда се извършва трикратно през деня, но от повторния кошмарен опит на Одисей, след гибелта на кораба му, се уверяваме, че той продължава и през нощта. Докато Харибда функционира, скалата й „страшно гърми“. Това ме кара да мисля, че както скалата на Харибда, така и тази на Сцила, не представляват естествени образувания, а са индустриални здания. Показателен детайл е „черната тиня“, която се разкрива на дъното на ямата при „засърбване“ на водата. Явно става дума за добив и преработка на ценни суровини от морското дъно. Нито Сцила, нито Харибда поглъщат кораби и човеци нарочно и целенасочено, те загребват и смилят всичко, което се намира във водите „ на тесния проток“. Това още повече ги отдалечава от придавания им хилядолетия наред образ на плътоядни чудовища. Те са безстрастни и неумолими машини, програмирани от свръхтехнологична цивилизация, която и в омирово време продължава отчасти да съществува. Кои обаче са представителите на тази цивилизация?
Сцила е дъщеря на морския бог Форкас и на могъщата нимфа Кратеида. В стремежа си да предпази Одисей от жестове на безсмислен героизъм, Кирка му втълпява, че чудовището е „останало безсмъртно“, че „бегът е единствено средство“ за спасение от него и че миг забавяне ще означава нови шест жертви.

Бързо отплавай оттам и на помощ зови Кратеида,
майката, дето е Сцила, човешката напаст, родила.
Тя ще попречи на Сцила повторно връз теб да се спусне.

Тоест Кратеида - ни повече, ни по-малко - ще натисне бутона в командния пункт и ще стопира ескаватора. От понятието за „власт“ ли иде името Кратеида? Бащинството на почти всички чудовища „от новото поколение“ се приписва на Форкас, син на Понт и Гея. За т. нар. „Понтийска култура“ напоследък се говори много – тя процъфтява преди Потопа и огнищата й продължават да искрят няколко века подир него, вече раздробени и бавно гаснещи. Излишно е да кривим душите си, тя е връстница и неразделна част от глобалната атлантска цивилизация. Оцелелите синове и щерки на Посейдон (Атлас) – исполини и нимфи – са отлично осведомени както за машинариите на Форкас, така и за технологичните чудеса, произведени в лабораториите на Запад от Херкулесовите стълбове. Но в омирово време чадата на Посейдония – Калипсо, Кирка – живеят все по-изолирани и разпръснати, преминали са в някакъв стадий на индивидуално, а не на обществено съществуване – и постепенно техническите достижения на тяхната чезнеща култура се превръщат в изплъзващи се от контрол метални франкенщайновци, заплаха за новото човечество.

***
Ще се върна отново на атлантските машини, които героите от желязното поколение са били принудени да обезвредят. Но има свидетелства за много по-древни същества, описани в митологията като деца на първичните богове, в които от съвременна гледна точка можем също да разпознаем технически устройства. Кои са техните създатели? Разтваряме „Митологическа библиотека“, чието авторство е приписвано на Аполодор, роден през II пр. хр. в Атина, писател, архитект, ерудит, син на лекаря Асклепиад. Тая творба днес е най-пълният сборник от сведения за „древногръцката“, а всъщност правилно е да я наричаме „древнотракийската“ митология. Още началните изречения в I Книга са красноречиви: „Уран първи започнал да управлявал целия свят. Встъпвайки в брак с Гея, той произвел най-напред така наречените хекатонхейри – Бриарей, Гий и Кот, които надминавали всички по ръст и сила, като всеки имал по сто ръце и по петдесет глави. След тях Гея му родила циклопите – Арг, Стероп и Бронт, всеки от които имал по едно око на челото. Но Уран ги вързал и ги хвърлил в Тартар“.
Щом хекатонхейрите надминавали всички по ръст и сила, следователно на света е имало и други същества, той не е бил празен. Това означава, че „Митологията“ на Аполодор не започва със сътворението на света, той е бил вече създаден и населен. Днешният технически прогрес отваря очите ни за истинския смисъл за съобщенията на древните автори и ни кара да бъдем критични към постулатите на довчерашната история, че хекатонхейрите и циклопите са „олицетворение на природните сили“. Не, това явно са технически изобретения на прадревна цивилизация, дошла от друга планета – „от небето“. Циклопите Арг, Стероп и Бронт не бива да се бъркат с циклопите, описани от Омир, събратя на Полифем и синове на Посейдон. Циклопите, с които си има работа Одисей, отглеждат стада, доят ги, правят сирене т.е. извършват един обикновен „човешки“ труд, могат да бъдат ослепени с обикновен кол, от тях тече кръв и пр., докато хекатонхейрите и първичните циклопи са заключени от Уран в Тартар, очевидно като много опасни. Кронос ги извежда оттам, за да извърши с тяхна помощ преврата срещу баща си и пак ги залоства в най-тъмната бездна на „Долната земя“. Явно, отнася се до устройства и технологии, които представляват огромна заплаха за живота на земята и до които никой, освен единици избрани, не може да има достъп. В следващите редове, Аполодор съобщава: „След това Уран и Гея създали синове, така наречените титани…, а също и дъщери“ и изброява имената на титаните и титанидите. Фактът, че в единия случай е употребен изразът „създал синове и дъщери“, а в другия само „създал“, е указание, че различните категории „потомци“ на Уран имат различна природа. Едните са живи същества, а другите – технически изобретения. По-късно хекатонхейрите и „първичните циклопи“ въоръжават боговете за борба с титаните.
Изненадата идва от Гея (земята). Когато властта над света, подир поредния преврат, е вече в ръцете на Зевс, син на Кронос и внук на Уран, Гея пламва от луд гняв, че всички нейни чада – хекатонхейри, циклопи, титани, гиганти – са избити или затворени в земните недра. Тя решава да си отмъсти и съчетавайки се с Тартар (мястото, където се съхраняват опасните технологии), ражда в Киликия едно невиждано дотогава чудовище – Тифон. За него пишат Хезиод и Пиндар, но аз ще цитирам отново описанието на Аполодор: „Частта от неговото тяло до бедрата била човешка и със своите огромни размери се издигала над всички планини. Главата му често докосвала звездите, ръцете му се простирали, едната – до заника на слънцето, другата - до изгрева. Те завършвали със сто глави на дракони. Частта от неговото тяло под бедрата представлявала огромни, извиващи се пръстени на змей, които, повдигайки се до самия връх на тялото, издавали високо свирене. Цялото му тяло било покрито с пера, разчорлените коси и брада широко се развявали, в очите му бляскал огън. Бидейки същество с такъв вид и такава големина, Тифон хвърлял разстопени скали към небето и се движел с ужасяващ шум и свистене“.
Започва безпощадна борба между Тифон и Зевс. Тя се води в различни точки на Стария свят, Тифон и гръмовержецът с поразителна скорост прескачат от Киликия в Сирия, а оттам в Тракия – където смъртнораненото чудовище губи много кръв и това дава името на Хемийския хребет (Хемус). Последната битка се води в Сицилия, където то загива, затрупано под вулкана Етна. Или става дума не за един, а за множество тифоновци?
Обяснението на официалната историография, че „Тифон е олицетворение на вулканичната дейност на земята“ вече трябва да бъде отхвърлено като крайно наивно. Вулканична дейност с гъсенични вериги, които издават „ужасяващ шум и свистене“? Повече от ясно е, че става дума за машина дори цял комплекс от технически приспособления. Образът на Тифон ми напомня „странния бог“, чието каменно изваяние се пази в един от тибетските храмове. Случката е разказана от Ернст Мулдашев и по негово признание, е един от основните аргументи, преобърнали представите му за най-дълбоката древност. Професорът и членовете на неговата експедиция били удивени от необичайния вид на каменна статуя, съхранявана в тибетско светилище. На въпроса „кой е този бог“, ламите простичко отвърнали: „това е машина“. И разказали, че „статуята“ е малко каменно копие на техническо приспособление на древните, с което те извайвали и променяли облика на цели планини. Тази машина се зареждала и с фините енергии, излъчвани от природата и психичната мощ на човека. Така били направени колосалните строежи на земята и под нея.
Още преди десетилетия Ерих фон Деникен бе писал, че странните статуи с четвъртити глави и огромни очи от древните градове в Южна Америка, обявени от археолозите за изображения на богове, демони или шамани,
всъщност са каменни изображения на машини, чието действие е могло да бъде наблюдавано от хората.
Сред най-будните умове на съвременните инженерни науки, геологията и геофизиката все повече се налага убеждението, че „земята е гигантска древна кариера“. Пионер на тази теория е руският изследовател Павел Улянов. Това е видно особено в дефилетата – по характерния отрез, резултат от работата на мощни ескаватори - и натрупаната надолу шлака, която изминалите хилядолетия са покрили с растителност и са направили почти неузнаваема. Един мой принос към тая новаторска теория, към която имам всички основания да се присъединя, се отнася до дефилето на р. Янтра. Пътувайки от Г. Оряховица към В. Търново можем да се полюбуваме на въпросния отрез в класическия му вид. Името Янтра на санскрит означава „машина“. Това е чистата санскритска форма. В българския си вариант „етър“, думата означава работилници, средоточие на съсредоточена трудова дейност. Веднага се досещаме не само за Етъра, но и за Етрополе и Етрополския балкан, известни с рудодобив и изработка на накити. Убедена съм, че оттам идва загадъчното название „етруски“ – хора, работещи с машини, използващи инструменти – на славния народ, който нарича сам себе си „расени“. Да си припомним, че Тифон е работил в Тракия, около Хемус – и тук е пролял кръвта си.
Свежата струя, вдъхната от съвременната техническа мисъл, обра много паяжини и помете някои от най-смешните заблуди на „официалната история“, макар че жреците на последната, бидейки слабокомпетентна, но високомерна затворена каста, все още не са дали и най-малкия знак, че ще се съобразят с новите открития. За жалост и някои от новаторите, както винаги се случва, когато един внезапен духовен прилив раздвижи умовете и се превърне в мода, залитат прекалено далеч и рискуват да изгубят част от кредита си на доверие. С твърденията им, че „земната повърхност е един открит рудник за добив на ценни суровини“ и че „езерата и моретата са просто по-плитки и по-дълбоки кухини, оставени от добивната дейност на древните и запълнени впоследствие с вода“ – не мога да се съглася. Всяка нова теория трябва да има своите разумни граници, а ако не желае да изпадне в крайностите на предишната.
Колкото до разпознаването на машините, прикрити под образа на чудовища в „древногръцката“ митология, смея да твърдя, че то е мое оригинално откритие, макар че никое откритие не се прави, без да е вдъхновено от Воля, стояща над нашия разум. А сега нека се върнем към тайнствените изобретения на атлантите, с които се сблъскват сърцатите герои на новия човешки род. Предстои ни да вникнем в най-фантастичните и прекрасни послания на древността – митовете за Персей и за пътешествието на кораба Арго.

***
Най-пълен разказ, достигнал до нас за делата на Персей, велик герой от т. нар. „старо поколение“, намираме отново в „Митологическа библиотека“ на Аполодор. Персей е син на Даная, дъщерята на Акризий, цар на Аргос. Родители на Акризий са Абант и Мантинея - забележително е, че Абант е епоним на войнствения народ абанти, който според Омир, взема участие в Троянската война и впечатлява с прическата си – обръсната глава с чумбас , плитка. Акризий има брат-близнак, Пройт, „с когото враждуват още от майчината утроба“, а когато възмъжават, се вкопчват в люта битка за власт. В крайна сметка си разделят бащината земя – Пройт взема Тиринт, а Акризий си запазва трона в Аргос. Но, останал без синове, само с една женска рожба от брака си с Евридика, дъщеря на Лакедемон, аргоският цар е крайно чувствителен към въпроса за своето наследие. Обръщайки се към оракула с въпрос дали боговете ще го дарят с чеда от мъжки пол, той получава смразяващ отговор: дъщеря му Даная ще роди син, който ще го убие. Ужасен, Акризий решава, че единственият начин да избегне сбъдването на това пророчество, е да остави Даная завинаги девствена, недокосната от мъжка ласка. Превръща бащиното си сърце в камък и я затваря херметически в нарочно построено медно помещение под земята. Но Зевс, омаян от прекрасната затворница, се излива над нея като златен дъжд – ех, как биха и завидяли днешните златотърсачки - и девет месеца по-късно Даная дарява Акризий с внук на име Персей. При вида на младенеца, Акризий побеснява. Заповядва веднага да заковат щерка му и отрочето й в един сандък и да го хвърлят в морето – след което поема дълбока глътка въздух.
Напразно, предначертаното е неотменимо и властният дядо тепърва ще го узнае, а засега сандъкът с ценния товар се носи по вълните, насочван от волята на доброжелателни божества.
Не стига много далеч. Доплава благополучно до остров Серифос и рибарят Диктис го изтегля на брега. После представя своя улов на брат си Полидикт, цар на острова.
Тъй като обичам между закуска и вечеря да поглъщам имена, да опитвам вкуса им и да разгадавам смисъла им, сторих това и с името на остров Серифос, дори с риск да се отклоня от основния си разказ. Серифос е остров от най-западния клон на Цикладския архипелаг. Издига се сравнително близо до Атина, до полуостров Пелопонес и до древния Аргос, а компания му правят няколко островчета, от които той по странен начин се отличава – и то не само защото на него се отеквали стъпките на младия Персей. На северозапад от Серифос се намира остров Китнос – име чийто смисъл в тракийския и българския език е ясно доловим – „китен“. На югоизток от Серифос се възвишава о. Сифнос. Заменяйки „ф“ с „т“ бихме получили Ситнос – ситен, дребен – но островът не е по-малък от окръжаващите го и следователно трябва да отхвърлим подобно обяснение. Знаем обаче, че гърците заменят със „с“ непроизносимите за тях звуци „ш“ и „ж“, така че не е невъзможно тракийското название на Сифнос да е било Житнос – житен. Това предположение се подкрепя от факта, че хълмистият Сифнос се радва на отлични условия за земеделие и обилни реколти. Няма повече да обяснявам защо търся тракийските звукови съответствия на „гръцките“ имена. Едва ли в България остана фанатик, който трябва да бъде убеждаван, че карийци, фригийци, дардани, „егейци“ и „минойци“ не са „протогърци“ – ерата на тия плоски заблуди безвъзвратно отмина.
Какво тогава е значението на „сериф“ – името на Серифос, острова на Персей, намиращ се между „китен“ и „житен“? Колебая се между три предположения, но и трите, по различни пътища, водят до понятието „безплоден“. Названието „сериф“ би могло да произхожда от думата серт – лют, нещадящ, която ние погрешно вземаме за турска, в една по-особена форма, характерна за някои български диалекти, но останала и в литературния ни език: ядовит, упорит, гласовит. Втората възможност е, че първоначалното звучение на „сериф“ или „серит“ би могло да бъде „жерит“ и да произхожда от старинната българска дума „жерка“ – воденица, дала имената на две известни селища в България – Жеравна (Жеруна) и Жерково. В диалекта на единствения италофонски кантон в Швейцария, Тичино, чието древно население лепонзи (лепонци) е идентично с етруските, а следователно и с траките, думата „жера“ – “gerra” означава „ситни камъчета“, „чакъл“. Тази дума се открива и в топонимията на землището на с. Болгаре в Ломбардия, между Бергамо и Бреша, за което вече писах. Тези ситни камъчета и чакъл са своеобразно „мливо“, резултат от мелницата на природните стихии. Но дали само на природните?
Още в древността на остров Серифос се е знаело за наличието на богати залежи на желязна руда (пирит). В ново време те са били активно експлоатирани, създала се е нарочна Железодобивна компания и почти всички мъже на острова са работили в рудниците – при нечовешки условия и чести срутвания. Дали има минни галерии, останали от древността? Поне засега няма как да науча. Но показателно е, че Полидикт и Диктис са синове на цар Магнет, син на Еол. Наличието на пирит е обусловило безплодието на почвата и постоянния недоимък на жителите, описвани от пътешествениците, посетили острова, като „хронично недохранени“. Ако Сериф произлиза от „жерит“ и „жерка“ – мелница – то тая прастара мелница не е мляла жито, за да храни с топъл хляб честити земеделци, а е трещяла диво в планинската глъб, изхвърляйки за хората само чакъл и отрова. Тя е работила, за да поднесе на някой неизвестен изтръгнатия с толкова мъка безценен и безпощаден метал – желязото, демонът на настъпващия Железен век.
А дали разгадката не е във възможно най-простия прочит – Сериф – серен, от сяра? Но и сярата, с която може би е натъпкано това име, също е знак за някаква тайнствена отровна дейност, кипяла под носовете на хората.
Персей пораства и става прекрасен младеж, въпреки пословичния глад на Серифос. Той расте, но Даная не старее, тя остава все така красива и Полидикт е луд по нея, иска я за любовница, робиня, съпруга – според дневните колебания на безумието си. Младежът му е приятел, но се държи като съперник, уж случайно, но винаги му пречи. Враждебността помежду им се сгъстява, уверенията във взаимна преданост се удвояват. За да отклони вниманието на Персей, царят обявява, че желае да се ожени за Хиподамия, дъщеря на Ойномай - и моли приятелите си за помощ, трябват му бързи коне. Те с викове се съгласяват – представям си ги събрани около масата, леко замаяни от хубавото вино. Ако не бяха пийнали, щяха да се сетят, че Полидикт ги взема на подбив – та тоя Ойномай е избил досега тринайсет кандидати на дъщеря си, уж в състезание с колесница, дава им лека преднина и мята копие в гърба им. Полидикт не изглежда човек, комуто животът е омръзнал, той тепърва се готви да го вкусва. Идва ред на Персей да обещае подкрепата си и той заявява, че на Полидикт „дори главата на горгоната не би отказал“. Това може би е било пословица, нещо като „нямаш проблем, разчитай на мен“. Но тия думи решават съдбата му. Полидикт поисква от останалите да му докарат коне, а от Персей – да му донесе главата на Медуза.
Откъде знаят Персей и Полидикт за същестуването на горгоните? Всички техни съвременници ли са били наясно или само посветените от висшата класа? И за какво му е на Полидикт главата на горгоната? Явно, в оная епоха това е образец за „мисия невъзможна“. Полидикт праща Персей на явна смърт и завинаги се отървава от него. Младежът не е могъл на следното утро, поизтрезнял, да му се обади по мобилния: „Виж, бате, изрови си някой друг, мен ме няма в тоя филм“. Хората са били от друго тесто, честта е стояла над живота. Пък и Персей и майка му изцяло зависят от Полидикт. Ако царят, макар и на сън е допускал, че момчето може да победи Медуза и да му връчи главата й, то знаейки нейните свойства, той се е готвил да се превърне от владетел на безплоден остров, в един от най-могъщите повелители на новото човечество.
Полидикт пропуска само един вариант – че Персей ще отсече главата на горгоната и ще задържи трофея за себе си.
Ето ни отново в буйното русло на основния сюжет. Според древните автори, горгоните са три чудовища, три сестри, дъщери на Форкас и Кето. Те живеят на остров, който се намира „далеч на запад в океана“. Имената им са Стено („яката“, името е красноречиво – стена), Евриала („скачащата“) и Медуза (умната? М. В.). От тях „само Медуза е смъртна“. Ето как Аполодор описва външния им вид: „Главите на горгоните били покрити с драконови люспи, имали кучешки зъби с такава големина като у глиганите, медни ръце и златни криле, с които летели. Всеки, който ги погледнел, се превръщал в камък“. Обяснението на конвенционалната история, че горгоните са „олицетворение на бурите, които за древните гърци идвали главно от запад“ трябва да отстъпи пред една съобразена с днешните технически постижения, дешифровка. Явно иде реч за сложни апарати, които освен главната дейност, заради която са проектирани, имат и охранителни функции – превръщат неразпознатия от тях обект в камък, обездвижват го или направо го унищожават. Преданието неслучайно нарича с едно и също име чудовищната горгона и дребното, но съвсем небезопасно, морско животинче – медузата. У Аполодор е изпуснат един важен елемент, върху който акцентират някои други автори, а именно, че косите на горгоните представляват отвратителни виещи се змии – уподобявам ги на „подите“, виещи се под главата на медузата. Това навярно са някакви спираловидни кабели или сензори, а твърде възможно е и самата глава, подобно на тази на медузата, да е приличала на голяма леща или гъба, въртяща се в различни посоки – вид радар. Понятно е, че тези чудовища се намират „на запад, в океана“ – там са концентрирани основните технически достижения на Атлантида (Посейдония). Свидетелството на Аполодор, че в момента на смъртта си от ръката на Персей, Медуза е бременна „от Посейдон“, приемаме с усмивка – не би могло да бъде другояче.
Но за едно човешко същество е немислимо дори да открие пътя към горгоните, а да влезе в сражение с тях и да ги победи, това далеч надхвърля възможностите и най-дръзкия герой. Нужно е специално снаряжение, нужни са компетентни съвети. И Аполодор ни осведомява, че „ръководен от Хермес и Атина“, Персей се отправя към граите, от които ще научи местонахождението на нимфите – единствените създания, способни надеждно да го въоръжат. Граите също са дъщери на Форкас и Кето, сестри са на горгоните и също като тях са тризначки-чудовища – може би все пак малко по-сговорчиви. Имената им са Енио, Петредо и Дино. Те са старици от рождение, твърди Аполодор, а Есхил в „Прикованият Прометей“, добавя, че са „лебедоподобни“ и никога не са виждали слънце и дневна светлина. Имат един единствен зъб и единствено око – за трите – като последователно си ги предават една на друга. В момента на предаването и трите са слепи, глухи и беззъби. По съвета на боговете, Персей отнема от граите безценните „зъб и око“ и така ги принуждава да посочат мястото, обитавано от нимфите.
Техническата ми грамотност е много оскъдна, но и тя ми стига, за да разпозная в това описание команден пункт, намиращ се в затворено помещение, без прозорци. „Зъбът“ вероятно е дистанционно устройство, с което се задействат монитори, които последователно просветват – „окото“. Възможно е и да става дума за някакъв радиоприемник, като „зъбът“ е клавиш, а „окото“ – намерената станция. Че граите са „говорящо“ техническо устройство, свидетелстват както името на „средната“ сестра – Петредо – „пет реда - клавиши, бутони“, така и общото им название – граи – „грачещи“. Явно дрезгавият говор, издаван от апаратурата, е убедил човеците, че става дума за „старици от рождение“. Дори техническият ми гений да ме мами в детайлите, очевидно е, че за пореден път митът ни дава точното описание на древни машини.
От нимфите Персей получава необичайни предмети: „раменна торба, която се уголемява и приема формата на товара, сложен в нея“; „крилати сандали“ и „шапка, която прави човека невидим“. Тези атрибути на „вълшебното въоръжение“ се явяват в приказния фолклор навсякъде по света и не могат да бъдат заклеймени като примитивна вяра в някакви фетиши. Очевидно се отнася до много древни спомени на човечеството. „Торбата“ със сигурност представлява раница от еластична тъкан, която многократно увеличава вместимостта й. „Летящите сандали“ – атрибутът на Хермес, през Средновековието се превръщат в „летящи ботуши“, с които вещицата Баба Яга и великанът – човекоядец от „Малечко Палечко“, преследват своите жертви. Може би те щяха да си останат само в легендите, ако в днешния печат спорадично не се появяваха съобщения, че различни световни компании имат готовност да пуснат образци на въздушни „скейтбордове“, зареждани с батерии. Но до производство на такива революционни апарати не се стигна – очевидно тук са намесени мултимилиардни интереси и вечната принуда над човечеството да плаща луди пари за петрол, автомобили, магистрали и пр. Колкото до „шапката – невидимка“, наречена в преданието и „шлем на Хадес“ – хм, вие вярвате ли в това? Аз да, защото само преди няколко месеца прочетох, че руските учени са съумели да изработят материя за униформа и каска с цвят, който е извън видимия от човека спектър. Но тъй като горгоните са машини, възможно е въпросният „шлем“ или „шапка“ да е апарат, излъчващ определени вълни и блокиращ „чувствителността“ на горгоните. Спомнете си, че в царството на Хадес, в най-тъмната бездна – Тартар, са заключени свръхопасни военни технологии, но със сигурност и пособия за предпазване от тях.
Екипировката на Персей е допълнена с „крив стоманен меч“ (вид машинен ключ), даден му от Хермес и от излъскан меден щит (огледало), подарен от Атина. Нищо вече не може да спре героя в устрема му към крайния запад, където на скален остров сред бушуващия океан отдавна вече е локализиран неодушевеният, но поради това още по-опасен враг.
Останалото е известно. Плътно следван от Атина, храбрецът атакува спящата Медуза и отсича главата й. От обезглавения труп изскачат крилатият кон Пегас и Хрисаор, бъдещ баща на великана Гереон, което указва сериозните размери на горгоните. В тоя случай Пегас ми напомня по-скоро летящ дрон, отколкото крилатото вдъхновение на поетите. Тези две същества, изтекли ведно с кръвта на закланата Медуза, са своего рода „зародишите“ в утробата на нещастната самотна майка, заченала от Посейдон.
Главата на Медуза, вкаменяваща всеки, който я погледне, превръща Персей от смело момче с незаконен произход и неясна съдба, в непобедим воин. Той сразява дракона, готвещ се да погълне Андромеда, дъщеря на етиопския цар Кефей и се жени за девойката, която му ражда Перс, родоначалник на персийските царе. Перс остава в Етиопия при своя дядо. Загрижен син, Персей бърза да спаси майка си Даная от станалите вече брутални задирания на Полидикт, който продължава да си прави лоши шеги на остров Серифос. Погледът на Медуза превръща царя и компанията му в камъни, а Даная, следвайки сина си, отново вижда бленувания Аргос. Баща й обаче е изчезнал, просто се е изпарил тъкмо преди тяхното завръщане. Персей заема полагаемия му се престол. Ала се сбъдва предопределеното – по време на игри в Лариса, Персей мята диск, но за беда улучва непознат старец – избягалия от Аргос и укриващ се Акризий. Заради неволното убийство, великият герой се срамува да се върне в царството си и разменя своя трон с този на братовчед си, сина на Пройт. Царувайки в Тиринт, Персей основава Микена, а по-късно се възцарява и над Мидия (по Аполодор). Той и прекрасната Андромеда се радват на многобройно потомство.
Всички млади герои от следващите поколения жадуват да извършат дела, подобни на неговите. Белерофонт успява – яхнал Пегас, той сразява Химера, дъщеря на Тифон и Ехидна, чудовище със смесена зверска природа, през чиито очи отново наднича древна машина. Следват чутовните подвизи на Херакъл, но те са от друго естество.
Историята на Персей приключва дотук, но аз се питам – кои са нимфите и боговете, които му помагат? Дали някой от тях не добива желязо на Серифос? Дали друг не обитава недалечния Крит? И защо го правят? Някакъв сблъсък между атлантски групировки – подир Атлантида – в който хората са прости изпълнители? Не е изключено. Но вниквайки в преданието, ми се струва, че оцелелите атланти целенасочено са напътствали и подпомагали човешката раса в обезвреждането на своите, станали вече неуправляеми, технически съоръжения. Може би са се надявали да осигурят идиличен възход на новото човечество, чийто прогрес би трябвало да се основава не технически придобивки, а на взаимодействието между чистите сили на Вселената и индивидуалната психика? Може би са искали да го спасят от мъртвешката ръка на машините и от диктатура на това, което днес наричаме „изкуствен интелект“? Дали са подозирали, че само три – четири хилядолетия по-късно, човекът – новият младенец, населил земята, ще изскочи от божествената си люлка и още с прохождането си, робски ще приеме върховенството на неодушевените чудовища и на съблазнилото го чрез тях Абсолютно Зло?

***
„Язон, син на Езон и племенник на тесалийския цар Пелий, отличаващ се от своите връстници със силата на тялото и благородството на душата си, пожелал да извърши нещо, достойно да остане в паметта на потомството. Слушайки за това, че в стари времена Персей, а също и други герои постигнали за себе си вечна слава с походи в далечни страни и дръзновени подвизи, Язон изпитвал ревниво желание да последва техния пример. След като разказал за своите намерения на царя, Язон веднага получил неговото одобрение, но не защото Пелий се стремял да предостави на юношата възможност да се прослави, а защото се надявал, че той ще загине в необичайно опасните походи. Не получил от природата мъжко потомство, Пелий се опасявал да не би братът му, подкрепяйки своя син, да посегне на царската власт. И ето че, прикривайки такова подозрение и обещавайки да предостави всичко необходимо за похода, Пелий поискал (от Язон) да извърши следния подвиг – да се отправи с кораб към Колхида за знаменитото златно руно“. Това пише Диодор Сицилийски (Книга IV на „Историческа библиотека“) за коренно противоположните подбуди на героя Язон и на смъртния му враг, родния му чичо Пелий, цар на Йолк, да организират едно от най-поразителните начинания на древността – пътешествието на аргонавтите. Твърди се, че то се е случило едно поколение преди Троянската война, но в екипажа на кораба Арго се смесват смъртни и полубогове, за които е трудно да приемем, че са били съвременници. Представете си Орфей и Лаерт, бащата на Одисей, да се разхождат под ръка по палубата. Списъкът на аргонавтите се е удължавал, в течение на годините и вековете с имената на нови управници и техните предци и се е превърнал в алманах за благородство и заслуги на властващите родове в Егейския басейн. Всяко новоизлюпено царче е искало да се похвали с дядо аргонавт. Но „приписките“ в листата на екипажа, чиято неправдоподобност е отбелязана още от древните автори, са единственото отклонение от истината, съхранена в прастарото предание. Чудесата, с които изобилства „бордовият дневник“ на Арго и които надхвърлят дори описаните от Омир в „Одисея“, могат да бъдат обяснени от гледна точка на днешната технологична епоха и в тяхната достоверност не можем да се съмняваме.
Най-известната творба, посветена изцяло на този грандиозен подвиг, е „Аргонавтика“ на Аполоний Родоски. Но аз, както и преди ще следвам текста на Аполодор в „Митологическа библиотека“ – лишен от патос и опити за анализ, подобен на скучна канцеларска сводка и затова идеален като фактология за едно следствие, което ще се опитам да проведа трийсет и пет века подир събитията.
Митът за аргонавтите има своята предистория в скръбната семейна повест на Атамант, царя на Беотия. Атамант, син на Еол, бога на ветровете, има от Нефела две деца - близнаци – син на име Фрикс и дъщеря на име Хела. Нефела е „богиня на облаците“ и наистина, ако заменим гръцкото „ф“ с тракийското и българско „т“, ще получим вярното звучене на името й – „Нетела“, нетелесна, безтелесна. Аполодор не уточнява поради какви причини Нефела изчезва и защо оставя двете си дечица. Царят се жени за Ино, дъщеря на Кадъм и Хармония, сестра на Семела и кърмачка на Дионис (според някои автори), която играе зловеща роля в този разказ. От брака им се раждат още две момчета – Леарх и Меликерт. Злата мащеха Ино, която е и магьосница, плете козни срещу сирачетата, особено срещу Фрикс, първороден син и наследник на Атамант. Тя заблуждава мъжа си и целия народ, че оракулът е повелил в името на спасението на Беотия от гладна смърт, Фрикс да бъде пожертван пред олтара на боговете. Но тук се намесва фантастичното – майката Нефела грабва Фрикс, поел вече по пътя към жертвеника и ведно с Хела, го качва на гърба на златорунен овен, който за целта е измолила от Хермес. Братът и сестрата политат високо в небето, но когато се понасят над протока, разделящ Сигей от Херсон, Хела се подхлъзва и пада в морските дълбини. Тесният проток приема нейното име и започва да се нарича Хелеспонт. А Фрикс се приземява в Колхида, във владенията на цар Еет, който също не е случайна личност – син е на Хелиос и океанидата Персеида, брат на Кирка и Пазифая, зет на Минос. Еет приютява Фрикс и го жени за една от дъщерите си – Халкиопа, сестра на Медея. Фрикс принася спасителния овен в жертва на Зевс Фиксий (Зевс Покровител на изгнаниците), а тъстът му провесва скъпоценното златно руно на свещен додонски дъб в горичка, посветена на Арес и поставя пазач – незаспиващ дракон, който бди над него ден и нощ. Фрикс и Халкиопа създават славно потомство – един от синовете им е Арг, строител и кръстник на кораба Арго. Но ако за беглеца Фрикс тази история има все пак сносен край, за баща му Атамант тя приключва зловещо. Обхванат от безумие, царят на Беотия убива големия си син от Ино – Леарх, а злата магьосница, ужасена се хвърля в морето, притискайки в прегръдките си малкия Меликерт.
Още от ранно детство, а това значи преди повече от петдесет години, още от мига, в който докоснах весдесъщата книга на Кун „Старогръцки митове и легенди“, с която сме откърмени всички и прочетох това предание, не преставах да се питам: какъв овен, защо овен? Половин век такъв един „смешен“ въпрос се въртеше като сянка на прага на моето съзнание – приказна и горчива сянка от моето далечно минало, когато без насита поглъщах всякакви истории от древността и изплувах само за кратко и с нежелание от света на древните – истинската орбита на моя живот. Сигурно изглеждам луда или дори карикатура на луда в днешната епоха на златния телец и чипа с номер 666, но съм убедена, че тъкмо тази моя предопределеност да се връщам в Древността и да се питам какво би казал Омир, как би реагирал Хектор, как би тълкувала Касандра тоя или оня факт, са спасили духа ми от редица унизителни, обезличаващи и дори позорни обстоятелства, в които ме е хвърляло моето „реално съществуване“: от битието на най-долна слугиня, което съм принудена да водя, за да печеля хляба си, от липсата на среда, от пълната самота, от тежките болести, поразили най-скъпите ми хора. Неспособността да мисля с днешна дата, ме кара да мисля с вечна дата и поставя въпроси като тоя за овена със златното руно почти наравно с въпроса за хляба, който ще разчупя днес на обяд.
И ето че разгадката на „овена“ ме озари внезапно само преди броени дни, когато преплетох това слово с друго, останало необяснимо досега за мен, понятие - латинското название на зодиакалния знак „овен“ в астрологията – „aries” в именителен и „arietes” в родителен падеж. Овенът е огнен знак, управляван от Марс, първият в цикъла на древната нова година, с него започва пролетното обновление, възродителният повей. Плеснах се по челото – та „aries” означава и въздух – „aria”, “aer”. От това прозрение до откритието, че „aries” – „овен“ означава буквално „въздушен апарат“ или казано по днешному „аероплан“ нямаше и половин стъпка. Еврика! Ето защо в българските народни приказки юнакът, скочил в кладенеца към долната земя, пада винаги върху гърба на очакващ го овен – и ако овенът е бял, летят спокойно в по-красивите й сфери, а ако е черен, пропадат още по-надолу, в дол плачевни. Защо „овенът“ от мита за Фрикс и Хела има „златно руно“? Защото корпусът на аероплана има златно покритие и изглежда точно като древните златни моделчета на самолети, открити в Колумбия и вземани първоначално от археолозите и историците за „птички“ и „брошки“. При неотдавнашните изпитания на копирани по тях авиационни апарати обаче, те показват блестящите технологични постижения на древните си конструктури. От оскъдните сведения, които ни дава преданието за Фрикс и Хела, можем да съдим, че техният аероплан е бил малък, двуместен и вероятно с открита кабина – стар атлантски модел за любителски полети, но, види се, най-близкият хангар на Хермес не е разполагал в момента с нищо по-добро.
Глобалната цивилизация, създаваща въздушни транспортни средства, несъмнено е владяла и космичното пространство. Така стигаме до знаменитите вимана, космическите кораби на дълбоката древност, описани в Махабхарата и Рамаяна, за чийто вид можем да съдим по странната камбановидно – пирамидална форма на някои малки индуистки светилища и по същата форма на металните куполи, увенчаващи големите храмове в Индия. Според индусите тези куполи са копия в естествени размери на вимана, а всъщност тяхното название е точно това – на санскрит „вимана“ освен древен космически кораб, означава и купол, покрив на кула. Напоследък в Интернет се появиха видеа, чиито автори уверяват, че някои от тези храмови куполи са истински, стопроцентови прастари вимана, с всички техни люкове и вътрешни съоръжения, приземили се завинаги в свещената твърд на Ведите. Днешната практика е същата – прославената бойна машина на някой летец - ас се монтира на градския площад, за да остане вечен паметник на самата себе си.
Но да се върнем в Тесалия, към разказа за Язон, такъв, какъвто ни го поднася перото на Аполодор. Чичо Пелий всъщност е узурпатор на царската власт в Йолк, отнел я е безсъвестно от полубрата си Езон, баща на Язон. Имал е, разбира се, яки връзки – родител му е самият бог Посейдон. Царят обаче таи тих ужас вдън сърцето си – оракулът му е предрекъл, че причина за смъртта му ще стане човек, обут само с един сандал. Веднъж, готвейки голямо жертвоприношение пред могъщия си татко, Пелий свиква на брега на морето множество свои поданици и в последния момент, като към най-незначителния сред тях, отправя покана и към племенника си Язон. Обезнаследеният младеж упражнява тежък земеделски труд на село, но захвърля всичко и хуква към Йолк. Прекосявайки река Анавър, той губи единия си сандал, отнесен от речната струя, но продължава да тича с един бос крак и задъхан се влива в празненството. Мълния пронизва Пелий, той вижда предречения враг на ръка разстояние, но е цар и син на бог – умее да се владее. Усмихнат, с чаша в ръка, доближава нищо неподозиращия Язон и го пита: „Ако ти е съдено да умреш от ръката на някого, как би постъпил е него?“ Язон отговаря: „ Бих го пратил да ми донесе златното руно“. Това са думи, които – както атомът съдържа в себе си вселената – съдържат цялата бъдна епоха – и безсмъртното пътешествие на аргонавтите, и вечната слава на Язон, и чудовищната смърт на Пелий, и съдбата на няколко царства. Уви, за разлика от Персей, лаврите на Язон не му донасят нито трон, нито семейно щастие, нито бащинска радост, а само разруха. Но на човечеството се нужни най-вече трагични герои. Чичо и племенник вдигат наздравица за сключения договор. Тълпата оглушително ги приветства.
Задачата е непосилна за смъртните, но още по-добре – намесват се боговете. Самата Атина следи всеки етап от строителството и съоръжаването на единствен по рода си петдесетвеслен кораб, на чийто величествен корпус идва да се диви мало и голямо. За строител е привлечен Арг, син на Фрикс и внук на Еет, царя на Колхида – същия, който трябва да бъде ограбен от аргонавтите. Това май не е в интерес на Арг, но той си знае какъв мотив ръководи, в колхидския дворец ври и кипи от скандали, там никой не понася роднините си. Следва дългият списък на участниците в похода, всеки от които е призван да допринесе за успеха на делото, благодарение на уникалните си способности. Арг дава името си, което значи „бърз“, на своето творение и ведно с другите се качва на борда. Точно преди отплаването, Атина вгражда на носа на Арго парче от „прорицаващ додонски дъб“, което по време на похода няколко пъти предупреждава екипажа за грозящите го опасности. Всеки днешен ученик би се досетил, че става дума за радиостанция, монтира на кораба, чрез която аргонавтите поддържат постоянна връзка със своите могъщи наставници.
Тук имаме възможност да разрешим едно „малко, но съществено“ противоречие между Аполодор и Диодор Сицилийски, което няма отношение към предмета на моята статия, но обуславя логиката на мита за Язон и царя на Йолк. Според Аполодор, Пелий, освен четирите си дъщери, все пак има и мъжка рожба – Акаст, който участва в похода на аргонавтите. Впоследствие тъкмо Акаст поема властта над Йолк, след убийството на баща си от ръката на Медея. Но това е нелепо – ако Пелий изпраща Язон на вярна смърт, защо ще му дава за придружител едничкия си син и наследник? Ако пък допуска, че начинанието на аргонавтите може да се увенчае с успех и иска да си гарантира златното руно чрез участието на своя син, защо междувременно избива цялото семейство на Язон, во главе с полубрат си Езон – явно, защото те са единствените му възможни приемници. В полза на твърдението, че царят няма мъжки потомък, говори и фактът, че се съгласява с ужасния ритуал на „подмладяването“ си, предложен му от мъстящата Медея, т. е. желае да царува възможно най-дълго, цели два живота, защото няма кому да остави трона си – освен на Язон.
Но това отклонение се дължи само на непреодолимата ми страст да разнищвам легендите, а междувременно, в деня, избран от боговете, Арго е спуснат на вода и с попътни ветрове се понася към Колхида под командването на Язон. Няма да проследявам всички перипетии на пътешествието му, а само онези от тях, които ни срещат с познатите ни вече чудовища – машините.
Подир изнурително плаване, аргонавтите намират в Салмидеса, „на тракийското крайбрежие“, слепия прорицател Финей, който им показва как успешно да преодолеят Симплегадите, подвижните скали – същите Планкти, от чиято клопка години по-късно съумява да се спаси и Одисей, покровителстван от Атина. Скоро настъпва мигът, в който Арго хвърля котва в река Фасис (р. Риони), земята на колхидците. Язон се изправя лице в лице със съдбата си, приела образа на Медея, дъщерята на цар Еет, жената, която му дарява победата и разбива живота му. Пламнала от страст към чужденеца или открила удобен случай да се изтръгне от бащината власт, младата – а може би не чак толкова млада – магьосница предлага на Язон своята помощ, ако той й даде клетвено обещание да се ожени за нея и „да остане до смъртта си неин съпруг“.
Язон няма време за колебания, зад привидното си гостоприемство Еет замисля убийството му и той волю-неволю дава исканата от Медея клетва. Верността или по-точно подчинението му, ще трае десетина години. От тоя момент нататък Медея изцяло доминира действията на аргонавтите и на техния вожд, нейни са всички инициативи, както и главната роля в изпълнението им. Тя убива „вечнободърстващия дракон“, който пази златното руно – явно обезврежда някаква сложна охранителна система. Тя съветва Язон как да „впрегне“ двата медноноги огнедишащи бика, дар на Еет от Хермес, да ги изведе от храма на Арес и да изоре с тях нивата, в която после ще засее драконовите зъби, останали от Кадъм. Тя дава на любимия си вълшебна мас, с която Язон намазва кожата, дрехите и оръжието си, правейки ги неуязвими в продължение на един ден за пламъците, които биковете бълват. В това описание разпознавам мощен трактор, който трябва да бъде изкаран от хангара и задействан, а във „вълшебната мас“ покритие, неутрализиращо вредното лъчение не толкова на „трактора“, колкото на охранителните съоръжения в „хангара“ – „храма и свещената горичка на Арес“ – очевидно мястото, където Еет съхранява не само селскостопански, но и бойни машини. Според Диодор Сицилийски той е разположил в „свещената горичка“ и многобройна въоръжена стража. По даден от Медея знак, аргонавтите нападат с обнажени мечове колхидската стража, грабват златното руно, пробиват си с бой път назад, втурват се към кораба си и тутакси вдигат котва. Разбира се, на Арго се качва и Медея, тяхната закрилница, която ги плаши повече от враговете им.
Завръщането на аргонавтите трае четири месеца. През целия обратен път Медея отклонява опасностите и унищожава преследвачите – колхидците, собствените си сънародници, с интелигентност и хладнокръвие, които не само надхвърлят обикновената женска природа, но от гледна точка на хората стигат до безчовечност. Тя постига целите си със своята наука, която човеците наричат магия. Дори през равнодушните редове на Аполодор, лъха усещането, че нейните спътници и самият й годеник, я чувстват чужда, чужда – макар че им е полезна. Всъщност, изтребвайки колхидците, Медея не избива свои единокръвни, тъй като не принадлежи към човешката раса. Тя е внучка на Хелиос и океанидата Персеида, племенница на атлантката Кирка и у нея се таи някакво, сякаш неволно, изначално подценяване на човека като представител на по-нисш вид. А дали няма право? Лъжата, неблагодарността, отмятането от дадената дума, погазването на клетвата, които човечеството извършва с лекота, смятайки ги за дребни простъпки, за атлантката Медея са най-отвратителни престъпления, които говорят за низостта на човешката порода. Тя ги наказва с крайна суровост, която в нашите очи изглежда аморалност. Можем обаче винаги да приемем, че подобно поведение е присъщо само на характера на мнителната и самолюбива Медея, без да го разпростираме върху общото отношение на оцелелите антланти към човешкия род.
Едно от най-удивителните чудеса, наблюдавани от аргонавтите при тяхното завръщане, е Талос, който не им позволява да доближат остров Крит. Ето как го описва Аполодор: „За него разказват че принадлежи към медното поколение, а други съобщават, че Хефест го подарил на Минос. Талос бил човек от мед (бронз), но други говорят, че бил бик. Имал само една жила от шията до глезените. Тази жила била захваната с меден гвоздей. Охранявайки острова, Талос три пъти на ден го пробягвал околовръст. И тоя път, виждайки доплавалия кораб Арго, той започнал да хвърля по него камъни. Но заблуден от Медея, Талос загинал, както разказват някои, от вълшебно биле, което му дала Медея и което го хвърлило в безумие. Други съобщават, че Медея обещала да го направи безсмъртен и извадила медния гвоздей…“.

Следва продължение...

АВТОР:МИЛЕНА ВЪРБАНОВА