ПРОИЗХОД И ЗНАЧЕНИЕ НА ИМЕТО ИТАЛИЯ И ИТАЛИЙЦИ

Скъпи съмишленици, бях обещала да поместя материал за произхода и значението на названието на Италийския полуостров и днешната държава Италия. Всъщност само накратко ще преразкажа вече публикуваното от мен в книгата ми "ВРЪХ БЪЛГАРИЯ", В НЕЙНАТА ВТОРА ГЛАВА, ОЗАГЛАВЕНА " С ПРАВОТО НА ПЪРВОРОДНИЯ".
ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ
Италианската историография твърде малко се занимава с с произхода и най-древната история на италийските народи преди основаването на Рим - Urbe Aeterna. И все пак сведенията, които предлага, са от изключителен интерес за нас, българите. Основните свидетелства, на които се позовават италианските историци, са произведенията на Дионисий от Халикарнас, Антиох от Сиракуза и Диодор Сикански(Сицилийски). Според тези автори най-старото население на Апенинския полуостров са авзоните(отглеждащите лозя). Интересно е , че на латински думата "лоза" е vitus(извежда се от виеща се), а на съвременен италиански, тя е vitigno, явен паралел с името на славния тракийски народ витини, живеещи не само в Мала Азия, но и в днешната българска територия - известният старопланински проход Витиня носи техния етноним. В най-древни времена, по свидетелства на хронистите, Западното море т. е. Тиренско море, се е наричало Авзонско. Авзони явно е общо название на голяма група народи, тъй като част от тях са наречени секули, сикани, сикеи. Сиканите са първите, които са населили о-в Сицилия, която по тяхното име е назована Сикания - преобразувано впоследствие в Сицилия(но коренът е същият sic-). Заселниците на Сицилия са водени от своя цар Секул. Всички тия сведения, към които прибавям и езикови сравнения между сицилианския и българския, сочат не само прилики, а направо идентичност с древния български елемент, наричан и през Ранното Средновековие с името секеи, секели. Български учени са доказали, че секелите, живеещи в Панония през IV в. са част от прикавказките българи и техните потомци, почти милион на брой, обитават и днес Трансилвания. Мои познати румънци са ми разказвали често за тях. Ако погледнете картата на Сицилия, свят ще ви се завие от това колко много реки, върхове и селища носят български имена, чието значение директно се разбира от българите. През XIV в. пр. Хр. част от сиканите, водени от Липар, основават държава на о-в Липари, която съществува до ок. 850 г. пр. Хр. Част от авзоните са япидите, най-старото население на Пулия и аврунките -най-древните обитатели на Монти Аврунки, планински хребет в Лациум, недалеч от Рим.

Тук идваме до нещо изключително. Италианските историци твърдят, позовавайки се древните извори, че Кронос, бягайки след поражението си от Зевс, спира в Лациум и тук построява пет циклопски града, чиито имена започват с А - Атина, Алатри, Анани, Арпинум и Ференциум, чието име в дълбока древност също е било Атина ( за повече подробности вж. Глава Първа "Познай себе си от " Връх България"). Ето ви крещящо доказателство, че нито основателите на Атина (днешната столица на Гърция)са гърци, нито името на града е с гръцки прозход. Нито пък името на Богинята. От град Арпинум са Марк Тулий Цицерон и Гай Марий, вечният противник на Сула.

Три поколения преди Троянската война(а според някои 17) в южните предели на Апенинския полуостров се заселват енотрите(правещите вино), под водачеството на цар Енотър. Тази група народи идва от изток и е приета с мир от авзоните. Древните източници са единодушни, че авзони и енотри са един и същ народ. Сами направете изводите си, вземайки предвид и факта, че 3 поколения преди Троянската война данайците започват завладяването на Егейския басейн и това обяснява кои са енотрите и от кого бягат.

Наследникът на цар Енотър е Итал. Според Антиох от Сиракуза той бил "добър и мъдър владетел". След смъртта му една част от неговия народ започнала да се нарича итали, италийци. А подир смъртта на наследника на Итал, Моргет, друга част приела името моргети. Но с течение на времето целият плуостров бил назован Италийски.

Прекъсвам повествованието, защото конкретната ми цел е дам моето обяснение на името Итал. Итал се изписва Itaeles и този характерен за латинския, но и за българския език, дифтонг, ни помага много. Следователно Италес може да се прочете и като Ителес, а това е директен паралел с името Телес, характерно древнобългарско име, носено не само от кан Телец, но и кан Телериг - като наставката "-риг" означава цар, рекс. Прочетено като Италес пък, името на древния апенински владетел ни дава ясна отправна точка към името на големия лечител и философ Талес, основоположник на медицинската наука. Така че Итал, Телец и Талес по същество са едно и също име.

Какво означава името Итал (Itaeles)?Когато още в прогимназията изучавахме древна история, нашите учители ни казваха, че Италия означава Земя на телците. Това е само част от истината. Vitello на италиански наистина е теле, малкото на кравата. Но има и широкоразпространена дума cicciotello - шишко-тел, дебело-тел. Следователно Италес(Ителес) означава тяло и по-точно живо , жизнеспособно тяло. Смисъл, който може да се даде и на древнобългарското име Телец.

А СЕГА, УВАЖАЕМИ ЧИТАТЕЛИ И ПРИЯТЕЛИ, С ЦЯЛАТА СЕРИОЗНОСТ, КОЯТО ИЗИСКВАТ ОТ НАС ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ И АВТОРСКИТЕ ПРАВА, ВИ МОЛЯ ЗА АБСОЛЮТНА КОРЕКТНОСТ КЪМ МОИТЕ ТЕКСТОВЕ. АКО В СВОИТЕ ПУБЛИКАЦИИ В БЛОГА ИЛИ КЪДЕТО И ДА БИЛО ДРУГАДЕ, ПИШЕТЕ ПО СЪЩИТЕ ТЕМИ И ИЗПОЛЗВАТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ, НАПРАВЕНИ ОТ МЕН, МОЛЯ ПОЧТЕНО ДА ЦИТИРАТЕ ЗАГЛАВИЯТА НА МАТЕРИАЛИТЕ МИ И АВТОРА ИМ. ОЩЕ ПОВЕЧЕ , ЧЕ МОИТЕ ПОСТИНГИ СА ЧАСТ ОТ ВЕЧЕ ПУБЛИКУВАНИ МОИ СТАТИИ В ПЕРИОДИЧНИЯ ПЕЧАТ ИЛИ СА ГЛАВИ ОТ КНИГАТА МИ.

ПРОСТЕТЕ, НЕ ЖЕЛАЯ ДА ОБИДЯ НИКОГО, НЕ СТАВА ДУМА ЗА МАНИАКАЛНОСТ, НО ЕТО ЕДИН ПРИМЕР :. ПРЕДИ ДВЕ ГОДИНИ ИЗПРАТИХ КНИГАТА СИ В БЪЛГАРСКИЯ КУЛТУРЕН ЦЕНТЪР В РИМ. ОТТАМ МИ СЕ ОБАДИХА, ЗА ДА БЛАГОДАРЯТ И ДА МИ СЪОБЩЯТ, ЧЕ СА Я ВКЛЮЧИЛИ В НЯКАКЪВ ФЕСТИВАЛ, ПРЕДВИДЕН ЗА 2017 Г. ОТТОГАВА НАСТАНА ПЪЛНО МЪЛЧАНИЕ. КАКВА БЕШЕ МОЯТА ИЗНЕНАДА, КОГАТО ПРОЧЕТОХ В РАЗНИ СТАТИИ, РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ МОИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ, ПРЕРАЗКАЗАНИ КАК ДА Е И ПОДПИСАНИ ОТ РАЗНИ ЖЕНИЦИ, БЛИЗКИ ДО ЦЕНТЪРА!

ОТ ЦЯЛОТО СИ СЪРЦЕ ВИ УМОЛЯВАМ ДА МЕ РАЗБЕРЕТЕ. ТОЗИ, КОЙТО ГО Е ПРЕЖИВЯЛ, Е НАЯСНО, ЧЕ ПОДОБНА КРАЖБА Е НЕСРАВНИМО ПО-БОЛЕЗНЕНА ОТ ТОВА ДА ВИ ИЗМЪКНАТ ПОРТМОНЕТО С ПОСЛЕДНИТЕ ПАРИ. ВПРОЧЕМ МОЕТО ПОРТМОНЕ Е ВИНАГИ ПРАЗНО.

СЪРДЕЧНИ ПОЗДРАВИ И УСПЕХ НА ВСИЧКИ!

СТАРИННИ ИТАЛИАНСКИ СОБСТВЕНИ ИМЕНА - ИДЕНТИЧНИ С БЪЛГАРСКИТЕ

Не съм ровила в италианските телефонни указатели, за да ги търся, макар че такъв метод е резонен и би спестил много усилия. Предлагам само имената, които лично съм чула или прочела в книги и вестнници. Много от тях са още в употреба, с тях се кръщават и съвременните италианци. Впечатлението е поразително:

Андреа (в Средновековието дори се е записвало Андрейа, точно като българското), Бата (мъжко име в Сицилия), Биаджо (Блажия, Благой), Бона, Дардано (невероятно име, идентично с етнонима на дарданите, още е в употреба), Дечо, Дичо, Джото (да, великият художник се е казвал Йото), Дзено (Цено), Делио, ("излел е Дельо хайдутин", спомнете си и треньора със същото име), Дино, Досио (Досьо), Енио, Енеа (разбира се,мъжко име), Йоло, Йола, Личо, Лича, Манчо, Мило, Минчо, Мара,
Мита, Недо, Нино, Тано, Трифоне, Чеко (Цеко) и пр.

Фамилни имена, които подсещат, че има или е имало и собствени имена с тоя корен:

Белокоджи (Белокожев), Бенчи, Дзани(Цанев), Дзанини,
Дзоки (Цоков), Велки, Ненчини, Карачоло, Ченчи, Чоли(Чолев), Шара,
и пр. Колкото до Булгари, Булгарели, Булгарини, те изобилстват във всякакви разновидности.

Коментарът, както се казва, е излишен.

ВРЪХ БЪЛГАРИЯ ГЛАВА I. ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ

Предложеният текст е от Първа глава на книгата ми "Връх България", изд. 2016 г.Някои мои тогавашни идеи са еволюирали.
ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ

                                  І. Познай себе си

 
„Тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи. Ако той се управляваше от един господар и беше обединен, той би бил по мое мнение непобедим и много по-силен от всички народи. Но това не е възможно и надали ще стане някога; и затова са слаби. Тракийците носят много имена, всяко племе според страната си; но всички те имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение.” Това твърди Херодот във своята „История”. Той изброява имената и териториите на десетки тракийски народи, но не посочва нито един народ, нито гръцки, нито какъвто и да било друг, обитавал техните земи преди тях. Следователно те са коренен народ, обитател на своите земи от зората на Мирозданието. Или, приемайки Потопа за историческо събитие – от зората на епохата след Потопа. Най-древните автори са приемали за свещено писаното слово и за светотатство отклонението от истината. Според самите древногръцки историци гърците са дошли отвън на три вълни, коя от коя по-варварски, и постепенно са завладели крайбрежията и островите на Егейско и Йонийско море. Но откъде са и кои всъщност са тези варвари, разтърсили и отчасти унищожили, а след това присвоили и дали своето име на прадревната култура на коренните тракийски народи?
Начинът им на живот, неизменно свързан с морето, с грабежа и търговията (а не със земеделието, което е единствената предпоставка за създаването на висока градска култура с непреходни морални ценности), сръчността им в корабоплаването, изключителната прилика на техните древни морски съдове с корабите на средновековните скандинавци, фенотипът на най-великия древногръцки герой Ахил (син на морската богиня Тетида!), едър и рус, удивително съвпадащ с физическия облик на викингите, най-сетне етнонимът „данайци”, с който идват на Балканите и с който са познати в Омирови времена, недвусмислено говорят за техния северноевропейски произход. Един от днешните народи, датският, продължава да носи това име и той е скандинавски народ. Тъкмо те са загадъчните „морски народи”, успели задълго да подчинят Египет. Уседнали земеделски цивилизации, обърнати към хинтерланда, плодородната земя, цикъла на културните растения, са уязвими за ударите на тия врагове, чийто паразитен бит е точна противоположност на техния собствен. Изгонени от Египет, данайците решително се установяват на територията на най-развитите тракийски царства, процъфтяващи по архипелазите и крайбрежията на Балканите и Мала Азия.
Древногръцката митология, която предпочитам да наричам древнотракийска с гръцки примеси, ни дава някои бегли сведения, очевидно дообработени в много по-късни времена, за действителното пребиваване на Йо, легендарната прародителка на гърците, в земите на крайния Север. Нейният потомък Данай се заселва с петдесетте си дъщери на запад от Египет, в Либия (в древността това понятие е еднозначно с Африка). След конфликт с Египт, царя на Египет, и паническо бягство от Африка, те са приети от милостивия Пеласг, тракийски цар на Аргос. В преданието се споменава, че този великодушен жест на Пеласг му струва живота. В Аргос се възцарява Данай, а неговите петдесет дъщери, данаидите, са принудени да приемат за съпрузи съответно петдесетте синове на Египт (вероятно тракийски царе), погубват с измама женихите си в сватбената нощ. Загиват четиридесет и девет „женихи”, без Линкей.
Многобройните държавици, които гърците създават в завладените тракийски територии и които приличат по-скоро на пиратски изходни пунктове, имат своя точен паралел в малките княжества, с които викингите от Средновековието осейват бъдещата Рус и Южна Италия. Всеки вожд на разбойническа дружина се превръща в самостоятелен владетел и ведно с подчинените си паразитира върху подвластното коренно население. Така могат да се обяснят предпоставките за тяхната „робовладелска демокрация”, в която представителите на господарския етнос по неволя трябва да са равни, предвид на тяхната малобройност, те се занимават с политика и война, изхранвани от местното поробено население, което единствено има трудови навици и познания. Така могат да се обяснят в по-късната класическа епоха изключително рестриктивните закони срещу чужденците, „периеките” (околните жители) и „метеките” (хората със смесена кръв, смесена не с тази на някакви чернокожи африканци, а с „робската” тракийска кръв). Така се обяснява и смисълът на традиционните криптии на спартанците, наказателни акции срещу коренното тракийско население на Лакония, едно от най-жестоко тероризираните, превърнато в илоти, най-долни презрени роби, на които редовно и назидателно трябва да се втълпяват ужас и безропотно подчинение. Гърците са малцинство от пришълци сред тракийското море и ако се закрепват за вечни времена по тези земи, то е само благодарение на тяхната свирепост (позната ни от норманските нашествия) и на разединението между самите траки.
При тази малобройност на нашествениците какво тогава представлява гръцкият език – този от най-древната епоха, наскоро след завоеванието, на който е пял (и писал) Омир, както и съвременният гръцки език? Баща ми казваше: „Гръцкият всъщност е тракийският език.” Навремето това звучеше екстравагантно, но логическият анализ води това заключение. В съвременния гръцки откриваме огромно количество лексика, оцеляла и в съвременния български език – думи като харизвам, харесвам, харно, харо, хоро, калесвам, ката (всеки), каруца, трапеза, даскал и пр., и пр. Тази лексика е отпаднала и продължава да отпада от съвременния български, защото е смятана за остаряла, простонародна, селска и т.н. През Възрожденската епоха и след Освобождението от турско робство много старинни думи в българския език съзнателно са елиминирани, защото са смятани за турски или гръцки, и са заменени с техните славянски съответствия. Още през VІ в. със заселването по днешните български земи на големи славянски маси и с важното участие на славянския елемент във формирането на българската народност, славянската лексика е навлязла в средновековния ни език, измествайки по-древните форми. Така че, парадоксално, съвременният български език, въпреки участието в него на два сходни компонента – тракийският и древнобългарският, се е отдалечил много повече от гръцкия от общата им тракийска основа. И все пак общата матрица и днес е очевидна. Думата „благодаря”, знакова за всеки език, на съвременен гръцки е „евхаристо” – „благо ще ти харижа”. В много случаи езикът на завоевателите напълно измества и обрича на забрава езиците на покорените народи – например в Египет, Палестина, Сирия и т.н. днес се говори арабски, а не египетски или арамейски. Това не се е случило в завладените от гърците тракийски територии – явно демографският растеж на чужденците е бил твърде слаб. Не се случило също в Русия, Сицилия и Южна Италия, където с изключение на оскъдно количество думи, завоевателите не са повлияли сериозно речта на местното население. Изрично подчертавам, че общите езикови форми не са механично пренесени от гърците по българските земи нито с гръцките колонии, нито през византийската епоха, защото съществуват и в тези български области, в които гръцки крак не е стъпвал, а през V в. пр. Хр. – VІІ в. сл. Хр. в тях са живели не „грецизирани”, а „латинизирани” траки.
Краткият преглед на езика на секулите (сикули), коренното население на Сицилия, който правя във ІІ глава, също доказва, че по време на колонизацията през VІІІ в. пр. Хр. гърците са говорили тракийски (както ще се убедим) език. По-нататък в труда си ще предложа и моето обяснение за упорито съхраняване на падежните форми в тракийския език, говорим в древна и съвременна Гърция.
Всъщност от произхода на латинския можем да съдим за характера на гръцкия език. Латинският се смята за наследник на древногръцкия, но същевременно той е сплав от езика на троянците (траки) и латините (също траки, пеласги), на етруските (лидийци, волски, следа, която води към български произход), на сабините (в италианската историческа книжнина определени с термина оски – произхождащи от волските).
И тук е мястото да се спрем на един изключително любопитен детайл. Знаем, че гърците отвека са известни с неспособността си да произнасят звука „ш”, който те повсеместно заменят със „с”. Това характерно гръцко „съскане” понякога е осмивано от българските възрожденски автори. Съдейки по българския език, по италийските диалекти и по езиците на всички днешни балкански, малоазийски, арамейски и ирански народи, в които звукът „ш” съществува, остава да приемем, че неспособността той да бъде произнесен и заменянето му със „с” е характерно за древните гръцки завоеватели – данайците. И наистина, в датския език липсва звукът „ш”. Когато трябва да го произнесат, датчаните го правят със специфично присъскване, особеност, която се е наложила в гръцкия език и го характеризира до ден днешен. Ще отида дори по-далеч. Винаги ми е било странно защо гърците имат две букви за изписване на звука „с”. Отговорът според мен е, че в „древногръцкия”, т.е. в тракийския език буквата Σ е отговаряла на характерния за траките и българите звук „ш”. Тя дори графично е идентична с буквата „ш”. Невъзможността на датчаните да произнесат този звук променя звуковото съответствие на буквения знак Σ (сигма), и така се появява още едно „с” в гръцкия език. Особеното “th”, което придава ефекта на леко фъфлене в гръцката реч, обозначавано в гръцката писмена реч с буквата Θ (тита), за разлика от обикновеното „d”, изписвано с Δ (делта), също е звук, съществуващ в датския език.
Сигурна съм, че сравнителният анализ на древния датски (староисландския) език и на древногръцкия език би дал още конкретни следи в тази посока.
Гърците проглушават света, че цялата световна понятийна система и цялата световна научна терминология произхожда от „гръцкия” език. Аз не съм езиковед, но ми стига да съм българка, наследница на траките, за да мога в „гръцкото понятие” да открия простонародната българска дума, която го е породила. Например коренът „теле-”, който влиза във всички технически термини на на далекопредаващите технологии – телеграф, телефон, телевизия, идва от „дале” – daele – далнина, далече. „Фон” идва то тракийската и българска дума „фо/уния” – „ухо, слух, звук”. „Аптека” произхожда от ап – хап, хапче. Понятието „авто” (автор, автомобил и т.н.) – според мен се състои от „аз” – българското местоимение І лице, ед. ч., и „то” – членната форма, която в случая изразява подсилване, утвърждаване – „аз самият”. В „графос” („графия”) – писмен знак, корен, от който идват всички понятия, свързани с печата, разпознавам българските думи „драскам”, „дращя”, „драпам” – оставям следа. „Дидаскалос”, „дидактика” – според мен буквално означава „по стълбите”, „на стълбите”, тъй като знаем, че учителите са водели занятията пред ученици, седнали на стъпалата пред храмовете. С популярното „демос” – „демо” произхожда от тракийското понятие, означаващо земя, което е дало и името на тракийската богиня Деметра. Тракийския произход на понятието „гноси” – „познавам”, „да позная”, ще докажа малко по-долу.
Непреходността на една култура се базира върху писмеността. Липсата на писменост не означава непременно примитивност, но във всички случаи обреченост във времето на една култура, основана само върху устната традиция. Културните гърци са горди притежатели на своята азбука и за да унизят българите, постоянно им натякват, че българската азбука (която ние, допълнително самоомаловажавайки се, наричаме славянска) е просто реплика на гръцката. Но дали това е така? Отговорът се крие в произхода, характера и разпространението на най-древния език на ариите – санскритския – и на неговата азбука. Най-ранните доказателства за употребата на този език, с които днешната наука разполага, благодарение на П. Добрев и на по-късните млади изследователи, идват от района на езерото Балх в подножията на Памир и Хиндокуш, където се издига заветната държава с името България, съвременница и дори по-стара от шумерската. Всички тези най-стари народи – българи, траки, шумери, грузинци, арменци, иранци, етруски, родствени помежду си (а колкото до българите и траките доказателствата водят да заключението за идентичност) говорят възможно най-чисти варианти на санскритския. Всички те имат своите много сходни помежду си азбуки и представляват варианти на санскритската писменост, но виж ти, само траките от Балканите и М. Азия нямат азбука! Очевидно е, че т. нар. „гръцка” азбука е тракийската, която завоевателите гърци са получили наготово от поробените траки, а не са донесли със себе си. Явно е също, че т. нар. гръцка азбука, създадена от матрицата на санскритската, отразява в своята знакова система говорната нагласа на траките и родствените им народи. Немислимо е, при положение че т. нар. древногръцки е всъщност тракийският език, „древногръцката” азбука да бъде създадена от някакво племе, коренно различно от траките. Това обяснява приликата на глаголицата с „гръцката” азбука, създадена е за същия народ със същия говорен апарат, както и факта, разказан от Св. Климент Охридски, че Св. Кирил Философ я е сътворил много бързо – само за един ден.
Следователно „гръцката” азбука е толкова гръцка, колкото са арабски арабските цифри. Днес европейските народи пишат с три азбуки – гръцката, латинската и българската. И трите са им дар от траките – българите. Тук и навсякъде, където става дума за директната връзка на българския език със санскритския, трябва да се преклоним пред научната ерудиция и интуицията на големия българин Г. С. Раковски. Ние, днешните му потомци, сме наистина джуджета, стъпили върху раменете на гиганти.
Нищо от тези разсъждения и от новите данни, с които вече разполага българската историческа наука, не се взема под внимание в учебната програма. В българските учебници настойчиво и дебилно се тиражира клишето, че всички тракийски писмени паметници са изпълнени с гръцки букви, че имената на тракийските царе са написани по съдовете от съкровищата им от гръцки цивилизатори, че полуграмотните траки са наизустили и драскали тук-там някой гръцки писмен знак. Оскъдието на писмени паметници в съвременната българска територия означава единствено, че малобройният, но силен завоевател е завладял най-цветущите огнища на тракийската цивилизация в Егейския басейн, огнища с просветено, грамотно население, чиято азбука е възприел, а във вътрешните балкански земи са останали да се развиват провинциални тракийски култури.
Изкушавам се да отворя една малка скоба, за да предложа моя прочит на надписа с „гръцки букви” върху прочутата сребърна фиала от Башова могила край с. Дуванли. Бях още ученичка, когато излезе първият том на новата академична „История на България”, замислена като глобално издателско дело, ознаменуващо 1300-годишнината от основаването на Българската държава. Тогава тази фиала, която съм виждала само на снимката в това издание и никога в оригинал, ме порази с елегантността и завършеността на надписа си. Неговото ехо ме съпровождаше през годините като фетиш, като символ на тракийската древност, като глас от вечността, прозвъняващ в особени мигове на живота ми. Надписът гласи: „Да, дале ме” и в изданието е разчетен като: „Земьо (Деметро), спаси (приюти) ме!”. Струва ми се обаче, че той съдържа едно много по-директно заклинание срещу злите сили и отправна точка за разчитането му е ясната, разбираема за всички българи дума „дале” – „далече”. Ето защо го разчитам като „Демоне (daemon), далеч от мен”.
По-нататъшните разсъждения по въпроса за писмеността на траките ме карат да предположа, че в Егейския басейн в предгръцката епоха са били използвани не една, а поне две, ако не и повече писмености. Етруските (или част от тях) произхождат от Лидия. Тъкмо в тези излезли от Лидия етруски имам всички основания да разпозная волските, а оттам и да сметна, че поне част от етруските имат български произход. В следващата глава ще се занимая по-подробно с този въпрос. При положение, че българи и траки са един народ (а доказателствата водят в тази посока), следователно произходът на етруските е идентичен с този на днешния български народ. Етруската азбука не е измислена на Италийския полуостров, а е донесена от Лидия, като се има предвид ареала на разпространение на вариантите на санскритската писменост. Следователно Лидия – тракийска (българска) държава, едно от най-мощните царства в Мала Азия, е имала писменост, която със сигурност е била използвана и от съседните тракийски народи. Така че ето чии „рушки” (етруски) букви е намерил Св. Кирил в Херсон.
Колкото до произхода на йероглифното писмо от остров Крит, което явно е вариант на древноегипетската писменост, волю-невлю, трябва да приемем това, което съвременната официална историческа наука винаги е отхвърляла – че тази писменост е наследство от цивилизациите преди Потопа. Тя е пренесена в Египет, а оттам и в някои висококултурни жречески тракийски центрове.
Интересен би бил един нов прецизен разбор, направен от ерудирани специалисти, на древногръцкия божествен пантеон. Дори в класическата епоха, когато се завършва неговото стройно теологично оформление, личи спойката между прастари местни богове – Арес, Афродита, Аполон, Артемида, Деметра и пр., чиито култове принадлежат на различни тракийски и родствени на траките народи, и привнесени гръцки богове – Посейдон (богът на моретата), Хера, Атина (с много особена и многократно променяна божествена идентичност). Култовете на първата група са изключително разклонени, придружават ги безчислен брой подчинени божества, хтоничната им функция е подчертана, което говори за много древна културна матрица. Те са и основни персонажи в т. нар. древногръцки мистически епос. Върховният бог на олимпийския пантеон няма име – той е Зевс, Zeos, Theos, просто Богът, който трябва да обедини двата враждуващи елемента, поробени и поробители. Но всъщност върховните богове във всички религии нямат име, то е скрито за човеците, замества го някой емблематичен епитет или красноречивото „Господарят”. Интересно е да се разбере доколко битката между Зевс и Кронос следва логиката на борбите между гърци и траки или е тракийски спомен за още по-древни събития. Хера, с изключение на някои повърхностни, присвоени от други божества, функции на пазителка на домашното огнище и защитница на родилките, е просто другарката на върховния бог. Култът към Атина е много внимателно разработен и политически осмислен, той представлява цялата идеология на гръцкото превъзходство, празниците й са замислени като политически демонстрации на сила. Тя представлява паметта, знанието и оръжието, егидата, които трябва да останат достояние единствено и завинаги на гръцкия елемент.
Всъщност нито Атина (както ще се убедим след малко), нито Олимп и Ида, където обитават боговете, са гръцки имена. Колкото до гръцкия пантеон, като всяка скалъпена политическа идеология, той има кратък живот или дори е мъртвороден в чисто религиозен аспект. Неговото безсмъртие се дължи на литературната традиция и на величието на поета на всички времена – Омир.
Но ако оставим настрана гръцкия Олимп, чиито обитатели се занимават с интриги и надлъгване, също като своите създатели, ще видим, че както в покорените от гърците, така и в останалите свободни тракийски земи, от зората на Древността та чак до залеза на Античния езически свят, кипи независим, несвързан със завоевателите, култов и мистичен живот. Негов устойчив израз са култът км великите Самотракийски богове – Кабирите, върховни божества, оформящи триада, която ще видим и в религията на много други народи (например етруския), та чак и в християнската религия, култът към Деметра, чийто израз са Елевзинските мистерии, култът към Хероса, тракийския конник (израз на социалната структура на най-старите арийски общества), прорицалищата в Делфи (някогашния тракийски Питон) и Перперикон. Тяхното влияние се засилва отново през елинистическата епоха – елинистическата култура покрива в общи линии тракийския свят – когато черупката на политическия Олимп е вече изпразнена от съдържание.
Чии тогава са културните паметници на територията на Древна Гърция, оставени от най-древните епохи до архаиката включително? Хайнрих Шлиман е отговорил на този въпрос още в 70-те години на ХІХ век. Цитирам по памет написаното в дневника му след разкопките в Микена и Тиринт: „Тръгнах с идеята, че Троя, Микена и Тиринт са гръцки градове. Сега съм сигурен, че те принадлежат на тракийската култура.” Така пише човекът, доверил се на честността и точността на Омир и използвал „Илиада” като пътеводител, за да открие древния Илион. Не вярваме на Шлиман, на Омир, на Херодот (произхода на чието име извеждам не от Хера, а от тракийския Херос)? Кому тогава да повярваме?
Истината е, че нито градовете на Древна Гърция, нито имената им са гръцки. Дори и имената завоевателите не са се постарали да измислят, а са ги взели наготово от поробените траки.
Според древногръцките източници Атина е завладяна от Егей, бащата на Тезей, като преди това не е била гръцки град. На Апенинския полуостров, в днешен Лацио, в провинцията на Фросиноне и днес съществува град Атина. Понастоящем той брои едва 4300 жители, но някога е бил велик град. Според преданието той е основан от Сатурн (Кронос), принуден да бяга след поражението от Зевс. Кронос намира убежище в Лациум, където дава началото на Златен век, основавайки пет процъфтяващи градове, чиито имена започват с А. Това са Атина, Алатри, Анани, Арпинум и Ферентиум, който в дълбока древност също се е казвал Атина. Всички те са били оградени с циклопски каменни стени. Те са създадени около ХІІ – ХІ в. пр. Хр., в епохата, която съвпада с данайското завладяване на най-развитите тракийски зони, така че лесно можем да си представим кои са били бежанците, създали Златния век и от кого са бягали. Вергилий цитира Атина като един от градовете, изковаващи оръжието на Турн за войната му със съперника Еней. Цицерон пише за Атина в Италия: „Атина, майка на много прочути мъже, с колкото никой друг град не е така богат.” Самият Марк Тулий Цицерон, както и пълководецът Гай Марий, историческият противник на Сула, са от Арпинум. Много интересен факт, на който ще се спра подробно в следващата глава, е, че през VІ в. според римските автори зоната на петте града влиза в територията на волските, италийски народ, който носи нашия етноним.
След като градът Атина на Балканите и името му нямат нищо общо с гърците, то тогава и самата богиня, закрилница на града е предгръцка. Това личи и от името й, в което се съдържа името на един от върховните богове в етруската триада – Тиниа (Юпитер). Преданието за Троянската война описва как Одисей открадва (тази велика гръцка кражба!) паладиума на богинята от храма й в Троя. Това е бил свещен талисман във вид на миниатюрна дървена статуетка на богинята, който дарява могъщата й защита на оня, който го притежава. Като малка се чудех как така гърците ще крадат благоволението на собствената си богиня от троянците? Ето защо: Атина първоначално е тракийско божество и едва по-късно, след много метаморфози и обработки, е включена в гръцкия пантеон.
Нито Микена, нито Тиринт, нито Орхомен, нито Пилос, нито Тива, нито Спарта са градове, основани от гърците. Градоустройството, крепостните стени и порти, керамиката, гробниците в Микена, показват крещящи паралели с тракийските паметници в днешните български земи, както и с етруското и изобщо италийското културно наследство, вън от какъвто и да било гръцки колонизаторски ареал. В Етрурия, освен всичко друго, ги има и символичните фигури на Куроса и Кората с типичната архаична усмивка, което не може да бъде обяснено с вечното „гръцко влияние”.
Град Тива в Египет, свещен център на египетското жреческо съсловие, ни осветлява каква е била ролята на едноименния му тракийски град на Балканите. В това, че траките са имали много развито и строго структурирано жреческо съсловие, изобщо не трябва да се съмняваме, като имаме предвид сложността на култовете и развитието на орфическата философия от епохата на Орфей, съвременник и събрат на Озирис, насетне. Освен това, известно е, че основната част от жречеството на зороастрийски Иран произхожда от Мидия, тракийското царство, предшестващо основаването на Персия. Самото име на народа „миди” – „меди” (на Балканите) е останало в световното съзнание като „лечители”, „лекари” и предполага натрупване на познания, които само жреческото съсловие е могло да обладава и съхранява. Нещо повече – смятам, че прорицателят Калхас, един от важните персонажи в „Илиада”, макар че е жрец в гръцкия лагер, има всъщност тракийски произход, съдейки по името му, ритуалите, които извършва, и грубото, подозрително отношение към него от страна на върховния водач Агамемнон, което не може да бъде обяснено само със злокобните предсказания на Калхас. Трябва много внимателно да се вгледаме в столицата на цар Минос и Кносоския дворец на остров Крит. Глупостите, че те принадлежат на някаква „егейска” или „минойска” цивилизация, с които гърците и невежите европейски учени замазваха очите ни, трябва безвъзвратно да отшумят в небитието. Кносоският дворец представлява една снимка на тракийската цивилизация, която я показва такава, каквато е била в средата на ІІ хилядолетие преди Христа. Нещо повече – един филм за величието на древните траки, който ни е очаквал цели 3500 години.
За етническия произход на критското население много ясно се е произнесъл Омир в ХІХ песен на „Одисея”. Там става дума за времето на подготовката на Троянската война, когато гръцката колонизация на острова вече е започнала, но коренният народ е ясно указан – това е „племе свещено пеласги”. От 90-те града, които според Омир съществуват там в епохата на Троянската война, величествено се откроява столицата Кносос. Става повече от ясно, че градовете не са построени нито в десетилетието на войната, нито в предхождащия я период на началната колонизация на острова. Когато се разиграват тези събития, разцветът на Крит вече е отминал.
От многобройните артефакти, открити в Кносос и в други градове, става ясно, че Крит и Египет са част от едно и също културно пространство. Това се потвърждава и от печатите с йероглифно писмо, идентично с египетското. От друга страна, тавромахията, характерна за тракийския свят, фреската от Кносос, изобразяваща т. нар. „цар-жрец”, която приемам за един от първообразите на Куроса, фризовете с жени, облечени – бих казала с българска народна носия – от Агия Триада, които изглеждат като предшественички на Кората и във всички случаи са вдъхновителки на т. нар. „фризов стил” в гръцката архаика, всичко ясно показва, че културните образци, приписвани та гърците, са взети наготово от тракийския културен модел.
Но удивителната истина трябва да търсим в самото име „Кносос”. Градът и дворецът носят това име много преди гърците да покажат носа си на острова, а това означава, че думата „гноси” – „познавам”, „да позная” изобщо не е гръцка, а тракийска. Явно в тракийския език този емблематичен глагол се е произнасял като „кноси” или дори „коноси”, или още по-вероятно „коноши”, като заменим гръцкото „с” с по-типичното тракийско „ш”. Това съответства абсолютно на италианския глагол „conoscere”, на френския „connaitre"и на английския „know”. Което идва да ни покаже кой първи се е занимавал със знание и познание, кой първи е произнесъл „Гноси сеавтон”! Логично е да мислим, че в дълбоката тракийска древност този дворец е бил научен център и там са правени поразяващи въображението опити. Самото име Крит (Крета), навежда на мисълта за крипта, за нещо тайнствено, скрито под земята. И в Кносос, и в Египет има Лабиринти, и на двете места има сфинксове, получовеци-полуживотни. Ученият Дедал, гениален художник и скулптор, инженер с изумителни качества, е построил за цар Минос или за предшествениците му подземния Лабиринт, в който е имало научни лаборатории, създали ужасяващия Минотавър. Още едно страшилище, вероятно излязло от тях, е увековечено в преданието – сфинксът, долетял в Тива (отново Тива!) и задаващ гатанки на Едип, от чийто отговор зависи съдбата на града. Дедал прави и експерименти с летателни апарати, а след гибелта на Икар, отчаян, забягва в Сицилия. И днес ни поразява не само разкъсаното сърце на бащата, но и трагедията на изобретателя, на интелектуалеца в един свят, в който нахлува варварството.
Името на цар Минос (Мино) също е показателно – то е типично тракийско (и българско). Цар Минос, от когото гърците от времето на Тезей още треперят, е вероятно е един от последните или дори последният от царете-жреци, наследници на династията на Орфей и Озирис, положила културните начала на Тракия и Египет. Всъщност едно неотдавнашно изследване на египетските мумии причисли древните египтяни към европейската раса.
Не мога да говоря за тайните на Крит, без да се спра на групата поразителни находки от острова, които нямат еквивалент в познатата ни древност или ако имат, то той надхвърля културните модели на известното ни човечество, както и мерните единици на конвенционалната историография.
В по-горните редове споменах тавромахията. Тя наистина е позната от най- дълбока древност, практикува се и досега в отделни страни. Но това, което виждаме по фреските и печатите от Крит, е нейният първообраз в съвършен, непознат и немислим за по-късните епохи вариант. Това е чиста математическа хармония на движенията, превръщаща ритуала на танца (или борбата) с бика в пълно сливане между животинската, човешката и божествената природа. Въпросът е: откъде е дошъл този първообраз?
Друг единствен по рода си компонент на критската култура е сложната и смела женска мода с открита гръд, твърда пола с волани и множество трудни за изпълнение аксесоари, които говорят за изключително тъкаческо изкуство. Виждаме я в статуетката на т. нар. Богиня със змиите, виждаме я в стенописите и печатите. Тя няма нищо общо с типичното критско женско облекло, характерно за тракийките и българките, което познаваме от други паметници на острова (например от вече цитирания фриз от Агиа Триада). Откъде тогава се е появила тази мода?
Уникална е глинената фигурка от Сития (град с такова име съществува и във волските земи на Италийския полуостров), наречена „мъж с кинжал”. Лице не се вижда, главата изцяло е покрита с нещо, което напомня шлем от скафандър или интегрална „водолазна” маска. Всъщност и цялата фигура изглежда не гола, както би могло да се предположи на пръв поглед, а облечена във впит „водолазен костюм” с някакъв апарат на нивото на корема, който трудно би могъл да мине за кинжал. Какво изобразява статуетката от Сития?
Всички тези въпроси намират своя отговор в диска от Фестос, който дълго време бе смятан за невъзможна главоблъсканица, тъй като учените, които се заемаха да го разчетат, не излизаха от рамките на историческата схоластика. Аз заявявам, че не съм запозната с ничия публикация, претендираща, че е намерила ключ към загадката на диска от Фестос. Тъй като пълното му дешифриране е извън целите на моя труд, в следващите редове ще изложа само най-общите си заключения.
Дискът от Фестос не е вид пиктографско писмо, а представителен времеви и цивилизационен код, който напомня (но само в известна степен) диска с календара на маите. Той много повече прилича на печат с две лица А и Б, като и двете са изпълнени с едни и същи символи, които се явяват в различни комбинации. Двете страни на диска се различават, но са и тясно свързани помежду си. Всяка от тях представлява спирала, която има вход от външната страна и движението – разказът, а съответно и разчитането на знаците – става по посока на часовниковата стрелка към центъра. Центърът и на двете лица е ясно обозначен. Входът на страна „А” е много тесен и като че нарочно преграден от нещо, а този на страна „Б” е доста по-широк. И на двата входа от лявата страна са означени 5 загадъчни точки. Спиралите и от двете страни на диска са разделени с ясни чертички на отделни сегменти (поленца), много различни по дължина едно от друго и изпълнени със символи. Предполагам, че дължината им зависи от броя на символите, разположени в тях. Външните пояси и на двете страни (А и Б) също са разделени на отделни сегменти. Прави впечатление, че сегментите на външните пояси и на страна А, и на страна Б са точно 12 на брой, колкото са месеците в годината. Общият брой на сегментите  на страна А е 31, а този на страна Б – 30, което аз свързвам с броя на дните в месеца.
Според мен символите трябва да се тълкуват като разказ, като завет към човечеството. Въпреки че произходът им забулен в мрака на времената, те са изключително ясни графично и смислово. Разделени са на отделни категории. Някои от тях са културни растения – пшеница, царевица, маслина, плодно дърво. Други изобразяват животни – куче (?), коза (или огромното рогато животно, което тегли колесница, изобразено на един от кнососките печати), домашна птица. Много ясна е разликата между тях и изображенията на змия и орел в полет, които имат по-извисен смисъл – на медиатори, на носители на познание. Друга група от символи са различните сечива – чук, секира и някои неведоми за мен измервателни уреди. Много ясна е рисунката на кораб, който може би заради дължината (или по други причини) е изобразяван винаги напречно на полето. Този кораб е идентичен с модела на египетските кораби и съответно с тръстиковия „Ра”, с който Тур Хейердал искаше да достигне американските брегове.  Морето (океанът) е предадно с ясен символ на вълна, който не може да бъде объркан с този на змията. Свързани с морето символи са и изображението на електрически скат (?) и на делфин. Особено интригуващ е знакът, който аз тълкувам като изображение на ръка (или стъпало на крак), отчасти обвита в ленти, т.е. като символ на балсамацията. Стигаме до групата рисунки, изключително ясни и изразителни, които не позволяват многозначно тълкуване, въпреки че догматическата наука ще нададе кански писък – изображенията на сложен апарат (космически кораб (?), дешифрирано през 60-те години на ХХ век като къща на крака), на човек в скафандър или в костюм на модерните скачачи от високи квоти (приликата с рисунките в Тасили е поразителна) и на съоръжение, много сходно с една от загадъчните фигури от платото Наска в Перу (а също и с модерен секретен ключ). Повече от очевидно е, че двете изображения на този обект на страна А са свързани помежду си и представляват единен комплекс. Символът, изобразяващ кръг с шест точки във вътрешното му поле, които също оформят кръг, вписан в първия и с една точка в средата, както и символът, изобразен с триъгълник, покрит с точки в определен ред, ми внушават идеята за свещени съоръжения, заредени с енергия (от рода на Стоунхендж и пирамидите?). Колкото до символите с човешки образи – те най-често са два: цяла фигура на забързан човек с „египетска” поличка (носена на о. Крит), който е вдигнал ръката си, с която сякаш дарява нещо, и глава в профил на воин с шлем с грива, но образът много повече прилича на коренен жител на американския континент с характерната войнска прическа, като ухото му е предадено в ракурс, удивителен детайл, съвсем нетипичен за познатото ни най-древно изкуство. Има обаче и други изображения с човешка глава и фигури. Това са гола глава в профил с татуирана буза от страна А, цяла фигура, стояща неподвижно пред сечиво и културно растение от страна Б и фигура на жена със загадъчното облекло от Крит. Много интересна е последната група символи – това са очертанията на острови и континентални земи, от които аз разпознавам характерната делта на Нил, символизираща Египет, както и профила на остров Крит. Дори централният сегмент на страна Б, съдържащ символите на Египет (делта) и на морето (вълна) също има формата на делтата. Нека си спомним, че Египет е отправна точка и в координатната система, по която е изработена прадревната „карта на Пири Реис”. Общото впечатление е, че в своята цялост спиралата на страна Б изобразява навита змия, с глава в средата и изплезен език. Централният сегмент на страна А е отворен и в него има само един символ – цвят с осем венчелистчета и кръгче в средата. Той се повтаря и в сегментите отдясно на входовете на спиралите на страни А и Б (и всъщност това е единственото обозначаване на страна Б). Местоположението му внушава идеята за начална и крайна точка, за изходен пункт и заветна цел.
Тъй като нямам възможностите на модерните технологии за наслагване и сравнение, нито пък съм виждала някога диска от Фестос в оригинал, не мога да дешифрирам детайлно и докрай разказа, който се съдържа в него, но общото заключение ми се струва очевидно. Става дума за наситено, настойчиво послание, може би дори по-ясно от това, което светът от ХХ век изпрати с космическа сонда в дълбините на вселената. То гласи, че носители на велико знание (забързаният човек с вдигната ръка) са прекосили морета (океани) и са обходили необятни земи, за да донесат даровете на цивилизацията на народите от епохата след Потопа. Знанието, с което те са осенили тези народи, е всеобхватно – земеделие, животновъдство, строителство, корабоплаване, общение с боговете, грижа за вечния живот (балсамация), измерване на времето. Тъй като знанието е дарено на народите от двете страни на Атлантика – на коренните американски жители отвъд и на египтяни и траки отсам, ясно е, че тези културни герои са произлезли от изчезналия континент Атлантида, в историческото съществуване на който би трябвало да престанем да се съмняваме при сегашните спътникови технологии за заснемане на релефа на морското дъно. Неговите оцелели синове са се заселили в Египет и Егейския басейн и са се заели с грандиозна мисия – цивилизационното унаследяване на тяхната велика култура от новото човечество. Само така може да се обясни появата на йероглифното писмо, печатите със съвършена техника от Крит и Шумер, загадъчните паралели в културата на Египет и на американските народи. Това е обяснението и на частния случай с българските шевици, които напомнят цветовете и символите в индианските тъкани. В предположението си ще стигна още по-далече и ще допусна, че спиралите от диска от Фестос с техните входове, пазени от крокодил (страна А) и от куче или бик (?) (страна Б) са не само изображение на Божествения змей, но и модел на тайнствения подземен Лабиринт на о. Крит, както и на подземния свят в лоното на Земята. Загадъчните точки от лявата страна на всеки вход вероятно също са някакъв вид охранителна система.
Учениците на тези културни герои – траки и българи в Егейския басейн, както и египтяни в делтата на Нил – на свой ред са се превърнали в учители на всички останали арийски народи.
Кносос, този островен рай на науката, може би последен тракийски бастион, запазил достиженията на атлантската цивилизация, носи, както и почти всички „гръцки” градове, следи от пагубни разрушения, от всепоглъщащи пожари. Тези градове не са станали жертва на стихийни бедствия, а на завоеванието на дошлите от морето варвари – скандинавците, данайците, гърците.
Тези фамозни цивилизатори не са тласнали напред, а са забавили развитието на тракийската култура поне с 6 – 7 века и са редуцирали нейния потенциал. Иначе тя щеше да блести наравно и едновременно с египетската.
Един от тъжните абсурди, с които „официалната” българска историческа наука винаги ме е огорчавала, е, че великолепните златни и сребърни тракийски съкровища, с които грее българската земя, са „дело на гръцки майстори”. Колкото по-ювелирна е изработката, с колкото повече артистичност ни изненадва, толкова по-сигурно е гръцкото авторство. Обикновено гръцкият майстор е „нарочно повикан” за целта в двора на съответния тракийски владетел. Ако работата е по-малко прецизна, то тя е свършена от местен майстор, учил се в Гърция или от „гръцки образци”. Мога да си обясня тази нелепост само с това, че историци обикновено стават хора с постни душици, лишени от какъвто и да било артистичен талант – помощник-архивари от типа на Алеко Константиновия герой. Един художник или ценител на изкуството веднага би прозрял истината. Дори разнасянето на тракийските съкровища по световните стъгди, започнало при Людмила Живкова, а днес придобило симптоматиката на национална циклофрения, което винаги ми е приличало на проституция с нашето минало, не е израз на коренно променена концепция за тракийската и българската древност в официалната ни историография.
А истината е, че траките (и българите) имат велика традиция в извличането и обработването на металите и ювелирната изработка на бижута. Споменът за това е неделима част от поемите на Омир и Вергилий. Хефест, богът за чийто гръцки произход можем да поспорим, изковава доспехите на Ахил, но ако оставим настрана този факт (като спорен), троянците и особено техните съюзници се явяват блестящи от злато и скъпоценности. Вождът на карийците Наст е нагизден с накити „като момиче” (Омир), когато идва под стените на Троя. В „Енеида” град Атина е споменат като един от градовете, изковаващи оръжие за Турн. И нищо чудно, волските живеят в долината на р. Лири, един от най-богатите на мед и редки метали региони в Лациум и в Италия. Траките са свързани с египетската, от една страна, и с етруската, от друга, традиция на извличане и художествена обработка на металите, но даже да се съсредоточим само върху Балканите и Мала Азия, следите от тяхната рударска и металообработваща практика са поразителни. Халикидическият полуостров, град Халкида на остров Евбея и Халкедон на Босфора носят тези имена далече преди гърците да се появят в региона. Медта означава и бронз, означава сечива и оръжие. Но тя означава и злато – разкош, изкуство, вечност. Да си спомним едни от най-древните тракийски съкровища, които просто няма как да припишем на гърците – съкровището от Варненския некропол, съкровището от Троя, наречено от Шлиман „съкровище на Приам”, но всъщност предшестващо с векове епохата на Троянската война, съкровището от Микена със „златната маска на Агамемнон”, което също принадлежи на владетел, погребан там много преди гръцкото завоевание, но е доказателство за идентичните практики в Троя и Египет. Траките са разработвали интензивно сребърните рудници в Лаврион (под гръцка власт в мините са работили пак те, само че като роби) и почти всички известни днес златни находища по българските земи, но със сигурност и мощни жили в Азия. Неслучайно Лидия, останала свободна до средата на VІв. е пълна със злато и нейният цар Крез се е превърнал в символ на богатството, в самото персонифицирано богатство.  Неслучайно троянският цар Приам е прочут със своите съкровища. Впрочем „древногръцкото” (тракийското) предание уверява, че Троянската война е втори (този път успешен) опит на гърците да бъде завладяна Троя само в рамките на живота на цар Приам. Първия път гърците разрушават крепостните стени на града и избиват всички братя на малкия Приам. Неговата сестра Хезиона откупува живота му със златния си венец, много подобен, предполагам, на венеца на тракийската принцеса от Враца, обявен от нашата наука за „дело на гръцки” майстор. Изглежда, че в Тракия царските дъщери и съпруги са носили такива вещи.
Тракийският свят, подобно на египетския, е тегнел от злато, мамил е като Елдорадо. Та нали тъкмо заради това злато, което хвърля в огън дивите нашественици, гърците са завладели Егея! Войните им с траките могат да се нарекат „златна треска” на древността. Агамемнон с упоение повтаря, че е господар на „златна Микена” – да, но той не я е направил златна, той е обсебил златото й. Прочутото съкровище, което Парис отнася заедно с Елена от Спарта, със сигурност не е заработено с пот на чело от Менелай, а е ограбено от траките. Така че не траките са се учели от гърците на торевтика и златарство, а тъкмо обратното. И даже по-точно до края това традиционно изкуство остава в сръчните ръце на представителите на тракийския етнос.
Златото в ръцете на един културен герой напуска измеренията на материята и се превръща в памет, в дух. Тъкмо тази памет е сразена, този дух е помрачен за дълги векове след гръцкото нашествие. Творческите ръце са оковани, свободните творци са се превърнали в роби, в „околни жители”, в човеци от втора ръка. Това отстъпление от културните завоевания на дълбоката древност продължава почти до края на архаиката. Ето защо, когато намерим в българската земя златни късчета от разбитата тракийска памет, е обидно да ги обявим за творба на „гръцки майстор”, светотатство е да ги крадем и продаваме по световните търгове, самоубийство е да ги унищожаваме, претопявайки ги отново в материя.
Амалгамата между гърци и траки в гръцките полиси (без Спарта) и принадлежащите им райони започва през класическата епоха. Тъкмо затова полисите издават законите срещу „чужденците”, „периеките” и „метеките”, за които стана дума по-горе. Закони срещу едно нежелано явление се издават, когато това явление съществува, процесът е започнал и трябва да спрян. Ударът на законите е насочен основно не на един срещу друг гръцки полис, а на чистокръвните потомци на завоевателите срещу дискриминираните траки. Сериозна причина за това е и страхът от икономическа криза, ужасът, че броят на работещите по полята ще намалее, а съответно и изобилната и безплатна продукция. Това е епохата на голямото завръщане на тракийския елемент в обществения и културния живот на градовете. Разцветът на класическата епоха се дължи тъкмо на това завръщане, когато творческата мощ на поробените се отприщва с нови сили, уви, под името на поробителите. Не знаем (с малки изключения) етническия произход на великите мислители, архитекти, художници, скулптори на гръцката класика, но е логично да допуснем, че мнозинството от тях води своя корен от тракийския културен пласт. Спарта е едно изключение, което потвърждава правилото. Там етническата чистота на дорийците и възпитанието им единствено в старите гръцки порядки, т.е. воденето на война, са въздигнати във върховна повеля. В резултат Спарта е най-изостаналият полис в древна Елада през класическата епоха.
Един от най-известните „метеки” е Аристотел, великият философ, учителят на Александър. Можем да приемем завоеванията на Филип Македонски и Александър Велики за своего рода военен и политически реванш на тракийския елемент. Последица от тези завоевания е развитието на елинистическата цивилизация, хомогенна, общо взето, култура, която покрива с малки разлики целия ареал, владян от траките и родствените им народи хиляда години преди това. Една краткотрайна илюзия, в която цивилизаторският венец пак е даден на гърците.
И един съвременен куриоз: в документалните филми, излъчвани от западноевропейските телевизии, мастити професори-историци от университети в САЩ продължават да наричат Александър Македонски „император на Гърция”.

Но да се върнем назад – в Омировите времена.


Ако е логично да допуснем, че по-голямата част от просветените умове на класическата епоха произхождат от тракийския етнос, толкова по-сигурно можем да го твърдим за времената, последвали непосредствено гръцкото нашествие. Особени основания имам да предполагам това за Омир – най-големия поет, когото човечеството познава. Поетът, чиито творби надхвърлят по художествена сила дори грандиозния епос „Махабхарата”, единственият, който би могъл да се сравнява с тях.
Тук изобщо подминавам нелепия спор дали зад това име стои една личност, или то е сборно, автор ли е той на поемите си, или те са набор от произведенията на мнозина. В този спор аз виждам само чувството за малоценност на днешния човек, който, съдейки от собственото си нищожество, не иска да допусне, че такъв колос някога е живял и е творил на земята. Така в Средновековието са смятали за природно образувание грамадните съоръжения на Колизеума и Диоклециановите бани. Ако има спор, той трябва да бъде отнесен до единствено важния въпрос: грък ли е Омир, или е тракиец?
Без да се боя от повторението, отново ще отбележа, че в Омирови времена гърците все още примитивни завоеватели, чието внимание е насочено към покоряване на нови земи в Егейския басейн и заграбване на нови богатства. Още не са се проявили с нищо в изкуствата, камо ли да са постигнали висоти в епоса. Не са оплодили езика, основното сечиво на поета, а поради тяхната малобройност и неразвитост, влиянието им върху езика докрай остава слабо. Нямаме езиково поглъщане на покорените народи от агресора, а тъкмо обратното. Както доказахме в предходните страници, Омир създава творбите си на тракийски език, впоследствие наречен „древногръцки”.
По принцип поробените културни народи по-добре познават поробителя си, отколкото той тях. Бих казала дори: познават го по-добре, отколкото той сам се познава. Разполагат с много по-тънки сетива от него. Ето защо дълбокото познаване на генеалогията на троянските и изобщо на тракийските царе, семейните им връзки, войнските им обичаи, интимния им свят, женските покои, детската стая, описани подробно със съвършена яснота и свежест, съчетано със също толкова богати сведения за гърците, са косвено указание за тракийския произход на твореца на „Илиада”. Той разграничава божествените защитници на едните и другите. Арес, Аполон, Артемида, Афродита, исконни божества на траките от двата бряга на Егея, воюват на страната на троянците. Атина, Хера и Посейдон (морският бог!) проправят пътя на нашествениците. Помежду им се разкъсва Зевс, върховният бог, но той все пак е по-доброжелателен към троянците и ако дава победа на гърците, то е само защото е задрямал (нарочно приспан) или направо светотатствено измамен. Това пренасяне на битката в света на божественото отразява съзнанието за нейната съдбовност, за преобръщането на цялата досегашна вселена. Явно Троя не е била един от многото богати тракийски градове, а последен опорен пункт, цитадела, от чийто жребий зависи участта на всички траки. Това личи и от упорството, с което гърците посвещават 10 години на неговата обсада. Геният сякаш не взема страна в тази титанична война, обявена заради жена и преобърнала историческата съдба на една цивилизация, но цялата поема звучи като апотеоз на тракийския свят в мига на неговото крушение. При сравняването на всеки тракийски герой, в стиховете отеква глухо отчаяние, сякаш един подир друг падат незаменимите синове на самия поет. Доблестта и жертвата на Хектор, надминаващ по величие Ахил, могат да бъдат възпети само от творец, принадлежащ на народа на самия герой. Общото впечатление от поемата е на покруса и загуба, затова тя е трагическа творба, а не оптимистична възхвала на гръцкото оръжие. Сякаш в момента на създаването й поетът не е могъл да изрази истинските си чувства, но ги е прикрил зад прозирна завеса, която трябва да бъде повдигната от потомците. Освен това още в първата песен на „Илиада”, в първия стих, с първата дума, Омир се обръща към Музата, вдъхновителка на епическата поезия, една от деветте придружителки на Аполон, емблематичен бог на траките, с чиито прадревни светилища са осеяни тракийските земи. Тъкмо той е богът на изкуствата и придружителките му ги персонифицират, което е очевиден отговор на въпроса за кого изкуството е било привично занятие и кой се е занимавал с изкуство в Древна Гърция. Един нетракийски певец от оная епоха би се обърнал с молитва за вдъхновение към своите собствени богове.
Това са косвени логически, литературни доказателства, които се налагат от характера на поемата. Но има и по-конкретни следи.
В свръхчовешката по своята точност втора песен „Сън. Изброяване на корабите” Омир с пределни подробности изрежда имената на вождовете от двата враждебни лагера, числото на корабите им (в гръцкия случай), техните съюзници, областите и градовете, които владеят, загатва дори за добре прикритите им семейни тайни. Гърците пристигат с 1186 кораба и броят  на воините им се изчислява на повече от 100 800, докато троянците са около 12 000 и заедно със съюзниците си стигат до 50 000, т.е. гърците имат поне двойно числено превъзходство, а твърдяхме, че те все пак са малобройни. В хода на изложението ще разшифровам кодираната информация, с която Омир обяснява това числено преимущество. В троянския лагер нещата са ясни. Та страната на троянците на първо място са се притекли дарданите, водени от зетя на цар Приам – Еней (син на Афродита). Троянци и дардани са един и същи тракийски народ, както разказва Омир с устата на Еней преди началото на фактически несъстоялия се двубой с Ахил (по-нататък в поемата). Дардания е градът-майка на Троя, издигнат на много по-защитено място, по склоновете на планината Ида. Самият Приам носи родовото име Дарданид. Следват останалите съюзници – абидосци, пеласги, кикони (гигони), пеони, пафлагони, ализони, мизи, фриги (самата Хекуба е фригийска принцеса), меони, карийци и лидийци. Като тракийци в „Изброяването” конкретно са посочени воините, дошли от бреговете не Хелеспонт, водени от Пейрой и Акамант, но става ясно, че всички троянски съюзници са единоплеменни тракийци, мнозина свързани с кръвни връзки помежду си. Като траки Омир изрично цитира по-нататък в поемата и съюзниците, водени от блестящия цар Рез, прочут със своите коне. В последните дни на обсадана, вече не „Илиада”, а преданието за Троянската война отбелязва и пристигането като троянски съюзник на етиопския цар Мемнон, син на богинята на зората Еос. Името на Мемнон съдържа корена „мем”, който води към Мемфис (Мемфи), към Мемноновите колоси и към понятието за памет. То е и съставна част от името Агамемнон, което означава, че Агамемнон е прозвище, дадено от траките на върховния гръцки вожд и като такова всъщност то бе разчетено преди време.
В гръцкия лагер цари далече по-голямо разнообразие. Прави впечатление, че сред вождовете има някои конкретно упоменати като потомци на Арес. Може би, за да бъде подчертана тяхната войнственост, но мисля, че причината е друга. Самият Агамемнон е достатъчно непримирим и войнствен, но не е изтъкнат като потомък на Арес. По свидетелството на Херодот Арес е най-почитаното божество на всички траки. То директно указва техния произход и е знак за тяхното общо ДНК, техен кръвен код. В следващата глава ще се занимая по-обстойно с култа към Арес. Възможно е вождовете в гръцкия лагер, посочени изрично като „потомци на Арес”, да са тракийски васали на гърците, принудени по неволя да участват в похода. Възможно е и да са от смесен произход, ако предположим, че във времената на нашествието смесените бракове на царско равнище са насърчавани от гърците, за да се улесни тяхното усядане. И напълно сигурно е, че мнозина от тракийските царе, съперници помежду си, заради себични сметки са подпомагали гърците срещу своите единородственици, което е довело до краха на тракийския свят и до техния собствен печален жребий, подкрепяйки така свидетелството на Херодот за трагичното разединение сред траките.
Показателен е случаят с критския цар Идоменей, внук на страшния Минос и един от най-мощните предводители на похода срещу Троя. Той носи тракийско име, сходно с това на Идей, троянския глашатай и спътник на Приам, изпращан понякога с важни мисии в гръцкия стан. И двете имена са етимологично свързани с планините Ида, издигащи се съответно в Крит и в Троада. Но уви, от времето на Минос на острова явно е настъпила дълбока промяна. В същата ХІХ песен на „Одисея”, за която стана дума малко по-горе, в стиховете, посветени на Крит, Омир съобщава, че по време на подготовката на Троянската война там вече живеят и гърци – ахейци и дорийци. Твърде възможно е внуците на Минос – синове на сина му Девкалион – цар Идоменей и брат му Етон, наследници на велика тракийска династия по баща, да са полугърци по майчина линия. Одисей, току-що завърнал се в Итака след двайсетгодишно отсъствие и все още неразпознат от Пенелопа, й разказва една история, от която се разбира, че е голям приятел на царствените братя от Крит. Съдейки по еднаквото име на планините, предполагам, че критяни (пеласги) и троянци (дардани) са един и същ тракийски народ и дори царските им династии имат общ корен, но са разделени от свирепо съперничество и омраза. Чрез новите си родственици – гърците, Идоменей е намерил начин да се разправи с троянците, предавайки делото на великия си дядо и обричайки на гибел своя собствен трон.
Навсякъде в поемата Омир назовава данайците „дългокоси”, „хубавокоси”, „къдрокоси”. Този обичай на гръцките мъже да носят косите си дълги и разпуснати (характерен за скандинавците) ги отличава от местните траки, които имат други прически. Абантите обаче, дошли като гръцки съюзници от Евбея, поетът изрично посочва, че били „с плитка отзад на главата”, прическа, типична за българите и за свързаните с тях народи.
В поемата си Омир настойчиво използва епитетите „русокос”, „рус”, почти винаги, когато споменава Ахил, Менелай или Мелеагър, гръцки герои. Това показва, че за поета такъв външен облик е непривичен, той е типичен за чужденците, установили се в неговата родина. Многократно и сякаш с учудване Омир отбелязва стръвта, с която гърците свалят ценните доспехи и златните накити на убитите троянци, бързината, с която отвеждат конете им в своя стан. Явно този грабителски нагон е чужд на обичайната среда на поета.
Имената на значителна част от гръцките вождове са твърде дълги, многосричкови: Агамемнон, Менелай, Тлеполем, Елефенор, Протоенор, Протезилай и пр. Виждаме дори, че отделни корени и частици се повтарят често в различните имена. Сравнени с общо взето краткостта на имената на воините от троянския лагер, те навеждат на предположението, че не са собствени имена в съвременния смисъл на понятието, а прякори, описателни имена, състоящи се от две съществителни или от прилагателно и съществително нарицателно. Това е характерно за скандинавските народи, пък и изобщо за по-примитивните общества (говорим, разбира се, за Европа, при американските народи именната традиция има съвсем друго обяснение), когато специфичните качества на дадена личност и нейният ранг трябва да бъдат изтъкнати още в самото й име. При културните народи етимологията на името избледнява, то става част от именния резерв на съответния етнос и няма пряка зависимост между него и личностната характеристика на човека, който го носи. Отдавнашният превод на името Агамемнон – „господар на мъжете” (понятието „ага” няма нито турски, нито гръцки произход) – доказва твърдението, че гръцките вождове са носили прозвища и с тях са били познати на окръжаващия ги тракийски свят. Тези прякори/имена в „Илиада” имат тракийско звучене и следователно или са били преведени на тракийски, или са били дадени на завоевателите от самите траки, или произношението им е било потракийчено. Но кой автор би използвал такива потракийчени имена, за да назове героите си, ако сам не е тракиец?
Следа към тракийския произход на Омир намираме и в друг блок имена, този път без значение дали принадлежат на гърци или тракийци. Това са имена като Хектор, Нестор, както и Кастор, брат на Елена, и Ментор, наставника на Одисеевия син Телемах. Те всички съдържат словообразуващия суфикс „-тор” и явно означават лице, извършващо определена дейност, както може да се съди по „ликтор”, „лектор” и безброй още, произлезли от латинския език и наводнили цялата съвременна понятийна система. Тази наставка откриваме и в латинската дума „victor” – победител, която отдавна се е превърнала в мъжко собствено име. Така можем да преведем собственото име Актор от „Илиада” буквално като „действащ” (същото е и актьор), „деец”, „човек на действието”. Самият факт, че Омир използва този словообразуващ суфикс, преминал след това в латинския език, е доказателство за тракийския произход на поета.
Но в „Изброяване на корабите” има и имена на вождове от гръцкия лагер, които звучат съвсем по скандинавски. Това са Аскалаф и Ялмен, водачи на жителите на „град Аспледон и Орхомен минийски”. Все пак и в техния род има нещо неясно, тъй като майка им – „дева свенлива” (едно намигване, което означава точно обратното) – е преспала с „мощния Арес”, преди да надари с тях съпруга си.
(продължава...)

АВТОР:МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ.

ВРЪХ БЪЛГАРИЯ ГЛАВА I. ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ - ПРОДЪЛЖЕНИЕ

ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ

И тук стигаме до най-интересното. Всички знаем кой е „хитроумният” Одисей, един от първостепенните персонажи в „Илиада”, твърде често двигател на действието и главно действащо лице в „Одисея”. Той повече от всеки друг древногръцки герой е емблема на гърците, изразител на техния национален характер. Бащата на Одисей се казва Лаерт. Но странно. Лаерт се нарича и един от героите на Шекспир в „Хамлет”, чието действие се развива не другаде, а в Дания. Още десетгодишна, когато за първи път прочетох „Хамлет”, се удивих от това съвпадение, но дълго време си го обяснявах с особения асоциативен начин, по който Шекспир избира имена на героите си, свързвайки ги не със съответната на драмата епоха и народност, а с вътрешната природа на персонажа. Така можем да си обясним избора на името Хорацио, носено от сърдечния приятел на Хамлет – то ни внушава, че носителят му, благороден философ, университетски възпитаник, притежава древни добродетели, необходими за истинското приятелство. Името на краля, Клавдий, ни поставя нащрек – тук нещо куца, някакъв ужасен недъг, грижливо прикриван, ще изплува в хода на действието. Но какво е значението на името Лаерт в контекста на трагедията? То не е смислово натоварено, братът на Офелия можеше да се нарича и другояче, без това да промени нещо в кодираната връзка между етимологията на имената и трагичната фабула. Истината е, че Лаерт е едно скандинавско (по-точно датско) име и това е единствената причина Шекспир да назове с него своя герой. Ето кой е царувал над древната, населена с траки Итака – скандинавецът Лаерт, а след него и син му Одисей. Римляните, потомци на троянците, са наричали Одисей Улис и като махнем наставката „с”, остава един гол, очебиен, видим от всички страни Уле. Скандинавецът Уле, пришелецът Уле. Уле, който открадва снежнобелите коне на тракийския цар Рез и убива законния им притежател, Уле, чийто върховен подвиг е измамата с Троянския кон. Уле, гръцката марка, един лукав плебей, чийто комбинативен, авантюристичен дух безспорно му помага в оцеляването и издигането, най-вече в средата на една благородна древна култура – тракийската – която не очаква коварни удари и трудно може да им отвърне. Явно, имало е нещо гнило в Дания, но то, за зла чест, е дошло при нас. Фактът, че Омир в „Илиада” и „Одисея” налага потракийченото му име „Одисей” е още едно доказателство за тракийската народност на най-великия поет на всички времена.
И като капак името Йо, носено от прочутата нимфа, прародителка на гърците, е скандинавско женско име, а като мъжко собствено име то съществува и днес в Дания.
Често съм се питала откъде е дошло това неблагозвучно име „Гърция”, „гърци”, щом самите те се наричат „елини”. Сега съм убедена, че то идва от „грак” – „graec” – „грек” (дифтонгът „ae”), думата, с която древните тракийци не само са оприличили на „грачене” неразбираемия говор на завоевателите, но и са определили като налитане на ята гарвани, като бич божи, техните нашествия. По законите на българския език Graecia се е превърнала в Гърция.

Споделих аргументите и находките, на които се натъквам при обикновен, читателски прочит на „Илиада”. Убедена съм, че при внимателен изследователски анализ могат да бъдат разкрити много повече истини, подкрепящи моята теза. Това важи и за цялата теория, че не гърците, а тракийските народи са истинските създатели на най-древната и велика цивилизация в Европа. Доказателства в подкрепа на тази теория са купища, противниците й разчитат само на инерцията и невежеството. Ще се очертае и страшната трагедия на траките: те не само са били поробени, но поробителят им се е подписал под тяхното наследство и то хилядолетия наред носи неговото име. Едно плагиатство с планетарни измерения. По същия начин, подир някой и друг век, ако човечество все още съществува, то ще си въобразява, че културните паметници, намиращи се на територията на днешна Турция, са плод на турския творчески гений.
Афоризмът, приписван на Абрахам Линкълн, гласеше, че малко хора могат да бъдат лъгани много време, много хора могат да бъдат лъгани малко време, но много хора не могат да бъдат лъгани много време. Изглежда, че Линкълн се е излъгал.
Ние, българите, приличаме на човек, който се събужда след нападение – получил е амнезия, не знае кой е, документите му са откраднати, самоличността му – отнета. Защото крадецът е търсил тъкмо тази харизматична самоличност. Приличаме на сираче, чието наследство е ограбено, а грабителят, настанил се в бащиния му дом, постоянно му натяква, че го е приел на своя сметка, че го търпи и хрантути. Нещо повече, представя се за негов наставник и му дава уроци, насочени към пълно заличаване на идентичността. Защото гърците по-целенасочено от турците и във всички случаи много по-дълготрайно от тях разрушават спомена за българското минало. Да си помислим колко доказателства и документи са могли да унищожат само в петте века на турското робство, когато са имали върховенство над нашата църква. А в двайсет и пет века?
Надявам се, че тази антична трагедия на забравата е стигнала до последния си акт и финалът й вече настъпва. За съжаление, през последното столетие тъкмо официалната българска историография, въплътила всички наши национални комплекси, отдалечаваше този финал. Спомням си една конференция, от трибуната на която Вера Мутафчиева, професор-доктор по история, известна писателка, наследствена интелектуалка, дъщеря на виден византолог, отбелязваше защо в Средновековието българите прикачвали на гърците епитета „коварни”. „Защото – каза тя – умният изглежда коварен в очите на глупците.” Уважението ми към тази личност тозчас изчезна. Готският историк Улфила определя българите като най-доблестния народ на земята наред с готите, а „коварен” в очите на доблестния означава „подлец”. И нищо друго.

Беше малко преди Коледа на 2009 година. Пътувах в един от вечните натъпкани емигрантски автобуси за чужбина. Моята непозната съседка извади от чантата си смачкана изрезка от вестник и мълчаливо ми я подаде. Беше речта на Г. Папандреу, произнесена при едно от първите вълнения в Гърция, свързани с невъзможността й да върне многомилиардните си заеми. Това не беше икономическа или политическа реч, тя се бе изродила в ледена гавра с България, пълна с толкова злост и презрение, че потреперих. Хилядолетни бездни се раззинаха пред мен. В заключението й гръцкият първи министър възвестяваше скорошното ни изчезване от лицето на земята.
Ние не трябва да се принизяваме до неговата омраза. Трябва само да го разочароваме.

АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА

ВИА БОЛГЕРА - БЪЛГАРСКИЯТ ПЪТ,БЪЛГАРИТЕ В ЛОМБАРДИЯ

При българите от с. Болгаре в Ломбардия
СТАТИЯТА Е ПУБЛИКУВАНА В МНОЖЕСТВО ИЗДАНИЯ
ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ

         Още първия път, когато зърнах табелата с надпис "Болгаре", усетих удар в гърдите. Беше на кошмарната магистрала А-4, свързваща Азия с най-западните краища на европейския континент, в отрязъка между Бергамо и Бреша, в най-развитата част на Ломбардия, която пък е най-развитата област на Италия. Нямах никакви съмнения - старинната форма на изговор и запис на нашето народностно име, вече почти заличена у нас с унищожението на българското село, бе неопровержимо доказателство, че тук, в Падания, е покълнало едно от безбройните семена, пръснати в хилядолетните скиталчества на българския народ. Обещах си веднага щом ми е възможно, да отида в село Болгаре - та то се намира на не повече от двеста километра от мястото, където живея. "Веднага щом ми е възможно" е химическата формула на подлостта. Отлагах седем години - заради нелечимата ми сиромашия, заради факта, че съм средновековен индивид и нито имам, нито мога да карам кола, заради заболявания в семейството ми и още хиляди далеч по-незначителни причини. Даже редовете, посветени на Болгаре и на близкото до него село Палоско, в книгата ми "Връх България", публикувана през май т.г., в която споменавам различни български селища на територията на Апенинския полуостров, написах по източници от втора ръка. Колко още пъти - десетки? стотици? - префучавах с емигрантските автобуси, натъпкани с "мургави сънародници", в които често само аз и шофьорите бяхме "бледолики" и сърцето ми замираше при мигновената светкавица на това име, което за мен се превърна в болезнен възел, в парола на всички мои неизпълнени клетви. Тази есен, след смъртта на майка ми и в нейно име, си казах, че няма повече за кога да отлагам важните срещи в живота си. Обадих се на един приятел (защото не ползвам и Интернет) и той ми даде телефона на кметството на с. Болгаре, в провинцията на Бергамо. На моето позвъняване отговори мил женски глас - г-жа Елена, секретарката на кмета и след кратките ми обяснения, простичко ми съобщи, че на следният ден кметът, г-н Лука Серугети, ще очаква моето пристигане. Император Август често е повтарял, че това, което става добре, става бързо.
       И ето, че в късния следобед на другия ден, вече влизах с учестен пулс във внушителната сграда на Палацо Комунале (Общината) на Болгаре. Представях си, че ще ме срещне старец, най-малкото на моите години, с характерния запуснат вид на нашенските селски кметове, но срещу мен се изправи енергичен млад човек, от чието лице, облекло и поведение се излъчваше вродена елегантност, в пълен контраст с дебелащината на днешния български администратор. В пет вечерта, когато и последният писар в България е хлопнал кепенците, той продължаваше да работи и задълженията щяха да го задържат в кабинета му поне до девет часа. От цялата му личност, строяха смелост и сигурност, присъщи на човека, който има кауза. Такъв ръководител би правил чест на всяка европейска столица. Родът на г-н Серугети живее отвека в Болгаре и следователно кръвният код на този млад политик бе чисто български. Самият той бе наясно с българския си произход и познаваше в подробност историята на своя народ - вече на територията на Италия. В края на тая първа среща през тоя първи ден, г-н Серугети ми подари с посвещение един обемист том - историята на Болгаре и на неговите институции - с исторически статии и обширни извадки от извори, "за да имам с какво да се занимавам през нощта". Честта, която той оказа на мен, скромната българка, бе чест оказана на България, сърдечността, с която ме обгърна, бе протегната ръка към нашия народ.
      Самият шеф на полицията на Болгаре, г-н Силвано Гусмароли, ме откара в Палоско - друго емблематично българско селище - и ме остави да пренощувам в един спретнат хотел (странно, но между Болгаре и Палоско, отстоящи на 5 км едно от друго, няма автобусна линия).
      Рано на следното утро бях отново в кабинета на г-н Серугети, където към нас се присъедини г-н Франческо Локатели, историкът на Болгаре, един от авторите на споменатата монография, ерудит и ентусиаст, комуто дължа голяма част от сведенията в моето изложение. Преди много години г-н Локатели бе посетил като летовник нашата страна, от която пазеше трогателен спомен. Този път разговорът се водеше със страст и размах, понякога се надвиквахме, прекъсвахме се един друг, часовете минаваха, на вратата се чукаше, влизаха хора, кметът понякога ставаше, излизаше, извършваше разни дейности и пак се втурваше при нас. Интересът на събеседниците ми към миналото на България на Балканите и към днешната й трагична участ, бе огромен. Приличахме на членовете на едно семейство, които съдбата е разпиляла за дълго по света и ето че внезапно й хрумва отново да ги събере - те не могат да се наприказват. Така и ние не можехме да спрем да говорим - имахме да наваксваме 14 века раздяла.




                          КРАТКА ИСТОРИЯ НА БОЛГАРЕ

       Докато четях летописа на Болгаре, имах чувството, че магнитните полюси на историята са разменили местата си. Ние, българите в България, естествено сме свикнали да преценяваме историческите събития в Европа от изток на запад, а сега гледната точка - отново българска  - бе точно противоположна.
        Името на с. Болгаре се споменава за първи път в един пергамент от 830 г., съхраняван в Архива на Епископската курия в Бергамо. В него се съобщава, че "Аукунда, дъщеря на Стабил" няма да оспорва завещанието на баща си, с което той оставя на църквата "Сан Алесандро" в Бергамо множество недвижими имоти, сред които и "terra… in Bulgaro seo".
        Селото обаче е основано много по-рано - още през VI или VII век.
        Епохата, след окончателния крах на Западната Римска империя, е белязана с колосални политически и социални катаклизми. Отзвучава ехото от страшните удари на готи, хуни, вандали и херули. В последното десетилетие на V в. остготите на Теодорих завладяват Италийския полуостров. В средата на следващия VI в. обаче в резултат на кръвопролитната "Готска война", те са пометени от войските на византийския император Юстиниан, чиято цел е да възстанови целостта и блясъка на Римската империя. В Северна Италия, която междувременно преживява и първото франкско нашествие, е създаден Равенският екзархат. В тия времена на страшни конвулсии, когато старото загива, а новото още не е родено, когато изтерзаното население е обхванато от смъртно равнодушие, а живите завиждат на мъртвите, когато полята са обрасли в тръни, а градовете са превърнати в куп руини, в Северна Италия проникват лонгобардите на крал Албоин и се спускат към топлите падански полета. Почти никой не вдига ръка да ги спре. Годината е 568, сл. Хр.
         Лонгобардите (дългобрадите) возят в каруци покъщнината и семейства си и всички броят не повече от 100 хиляди човека, но само за няколко месеца завладяват цяла Северна Италия. През лятото на 569 г. влизат в Бергамо и Бреша, през 572 г. установяват своята столица в Павия. И ето стигаме до интересната подробност, която ни дава лонгобардският историк Варнефрит, известен като Павел Дякон, в своята " Historia Longobardum" "...сигурно е, че Албоин е водел със себе си множество хора, взети от различни племена, които други крале или самият той е подчинил, откъдето и днес още ние наричаме много села с имената на тези, които ги обитават: Гепиди (Gepidos), Българи (Bulgares), Сармати (Sarmates), Панони (Panonios), Шваби (Suavos), Норики (Noricos), или други от този вид..." Италианската историография приема безкритично това сведение, но ние, българите от България, трябва много внимателно да го преценим. Първо, възможно е под имената "сармати" и "панони" също да се крият българи, при положение, че през VI в. ядро от прикавказките българи, наречени секели (секеи) обитава Панония. Второ, от разкритите напоследък факти за движенията и идентичността на българския народ, става ясно, че българите почти никога не са се оставяли да бъдат повлечени от някакви чужди масови преселения, когато става въпрос за заселване и усядане. При тях това не е бил стихиен процес, а дълбоко проучен държавен акт - когато се преселват, те винаги отиват "при свои", "на сигурно". Смятам, че и в този случай те целенасочено са се настанили "при свои" и ето защо: както Болгаре, така и Палоско (а ще видим, че българският ареал в зоната обхваща много повече селища), са основани на около петнайсетина километра от Бергамо, т.е. при самите му врати. Римският Bergomium в средновековните документи най-често е наричан Pergamus, а и днес най-старата му част, Citta Alta - Високият град - Крепостта, носи името Пергам. Паралелът с името на могъщото древнотракийско царство Пергам в Мала Азия, е очевиден, още повече, че едно от близките до Бергамо села, изчезнало след XI в., се е наричало Balbiaco (Балбек?), а една долина в бергамската зона носи названието Val Calepio (Вал Калепио), което силно напомня името на прочутия (днес печално известен) град Алепо (наричан и Халеп) в Сирия. Графовете Калепио са сред най-изявените водачи на малцинствената в Бергамо гуелфска  партия в кръвопролитните борби между гуелфи и гибелини в района на Бергамо, столетия по-късно. Много показателни са и имената на селата Челадина, Горле и Ловере, някога subborghi (периферни селища) на Бергамо, а днес негови квартали (първите две). Самото притежателно определение "бергамски", чието оригинално звучене на италиански е "bergamasco", -a, -i, "бергамаски",  -а, -и, при замяна на звука "s" ("с") с "ш", каквото най-вероятно е било древното произношение, се превръща в "бергамашко", "бергамашка" - и напомня една архаична определителна форма, вече почти изчезнала в българския език. Изключителната гордост на бергамаските - жителите на град Бергамо и на окръжаващия го район - като най-цивилизовано и работливо население в Италия, което обикновено се свързва с техния германски (лонгобардски) произход, може би има прадревна тракийска и българска подложка, отделно от ранносредновековния български анклав. Българските историци наистина би трябвало дълбоко да проучат зоната, документите и т.нар. "бергамаски" език.
      Бергамо, Болгаре, Палоско, както и всички жители на Северна Италия, остават поданици на Лонгобардското царство до 774 г., когато франките, повикани от папата и предвождани от своя млад крал Карл, отново прехвърлят Алпите и сразяват лонгобардите, пленявайки техния владетел Дезидерий. В знак на признателност, папата, чиито интереси франките са защитили, награждава Карл с титлата Magnus (Велики) и го обявява за император на възкресената чрез варварското оръжие "Римска империя". След смъртта на Карл Велики в 814 г., разпадането на империята и продължителните конфликти между неговите наследници , районът на Бергамо парадоксално преживява период на известен просперитет. През X и XI в. се утвърждават селските общини, оформят се някои техни независими институции, макар че в противовес на този процес, набират мощ и феодалните фамилии, които в следващите столетия ще бъдат двигатели на историческите събития. Това е периодът, в който Бергамо е управляван от епископ - комитас, съсредоточил в ръцете си църковната и светска власт над паството ("духовната и временната" според документите от епохата). В 1075 г. обаче избухва т.нар. "борба за инвеститурите" между папа Григорий VII и германския император Хенрих IV, които си оспорват правото да назначават йерарсите в Северна Италия - фактически битка за надмощие между най-мощните суверени на Западна Европа. Интересна подробност е, че Хенрих IV, същият, който в последствие е анатемосан от папата и измолва прошка от него, оставайки прострян цели три денонощия по риза на стълбите на двореца Каноса, преди това отсяда в Палоско, "в къща в близост до замъка", където председателства един процес между каноници "в присъствието на епископа на Бергамо Арнолфо и на множество бергамски благородници и духовници, застъпници на императорската партия".
      В средата на XII в. започват борбите между гуелфи и гибелини, които в края на XIII в. (1293 г.) навлизат в решителната си фаза. В тях Бергамо, заклет противник на миланските херцози, воюва на страната на гибелините, следван от цялата си подчинена зона, в това число Болгаре, Палоско и други селища, които вероятно принадлежат към българския ареал. Опустошителната гражданска война вилнее в продължение на почти 150 г. и формално приключва с мира, подписан във Ферара през 1428 г., когато над Бергамо и целия му регион се развява флага на Серенисимата (Светлейшата, Великолепната) република - Венеция.
      Обявени за "земя на Сан Марко", Болгаре, Полоско и цялата бергамска територия съвсем не постигат така лелеяното благополучие - напротив. Венеция им налага извънредно тежки налози и повинности, включително набор на войници и гребци за морските кампании на Републиката. Районът продължава да бъде театър на военните сблъсъци между Серенисимата и миланските Висконти, а след нахлуването на френския крал Шарл VIII през 1494 г. настъпва епоха, в която вече играчи от ранга на Франция, Испания и Свещената Римска империя хвърлят залози и придвижват армиите си напред-назад в Северна Италия, като по шахматна дъска, довеждайки местното население до крайна нищета.
      В обстановката на непрестанни кръвопролития и всевъзможно ограбване, през 1630 г. върху нещастниците се стоварва и "божият бич" - последната голяма чумна епидемия, връхлетяла Европа. Предишната е дошла през 1348 г.  и е вилняла три години.
     Чумата е предшествана от страхотен глад и незапомнени природни бедствия - постоянни дъждове, бури и мраз, които унищожават добитъка, посевите и дърветата. Селяните напускат домовете си и озверели се втурват в града да търсят хляб. Виден бергамски гражданин описва "ужаса и уплахата, които предизвиква една гневна тълпа от полумъртви хора, обсаждаща всекиго по улиците, по площадите, в църквите и по вратите на къщите, така че не може да се живее с тая смрад, която заразява, с непрекъснатите сцени на умиращи и мъртви, и най-вече така яростни, че не можеш да се отървеш от тях, без да им дадеш милостиня, а дадеш ли на един, подир теб вече тичат сто".
     През октомври 1629 г. от Алпите слизат 30 хиляди немски пешаци и конници, подкрепление за обсадата на Мантуа. Неколцина от тях са се заразили от чума в швейцарския кантон Гриджони. Епидемията тлее през зимните месеци и избухва с пълна сила на следната пролет. През 1631 г. се преброяват оцелелите - 36% от населението на цялата бергамска земя е покосено от болестта, жителите на Болгаре намаляват с 1/3, но има и селища, в които жертвите на чумата са много повече от пощадените. За късмет, Палоско губи само 16 от своите 800 жители.
     Жертвите на епидемията в Болгаре са погребани в местността, носеща името Болдрако (Boldraco) и над тях е издигната капела със странното название "Мъртвите от Болдраколо" ("I morti del Boldracolo").
     Едно събитие, отразено в Регистъра на кръщенията на Болгаре, е възприето още от съвременниците като символ на вечната победа на живота над смъртта. Става дума за късното кръщение на едно момченце, родено в края на чумавата година. Ето как тогавашния енорийски свещеник описва този факт: "21 февруари 1631 г. - Джовани Франческо, син на покойния Батиста Аркаини и на Иполита Аркети, негова законна съпруга. Кръстници Кристофоро Гуарниери и акушерката Емилия Маркези. Това синче е родено на 20 декември 1630 г., но понеже неговата майка умря по време на раждането му, покосена от меча на чумата и неговият баща, брат му и една сестра след няколко дни също умряха по причина на тази чумна смърт, кръщението му бе отложено за горепосочения ден".
      Здравото детенце, родено от чумавата майка в мига на нейната смърт, е пренесло гена на това семейство в бъдещето.
     През 1797 г. младият генерал Бонапарт завладява Ломбардия и превръща поданиците на Серенисимата в граждани на Бергамската Революционна република. "Гражданската" им школа трае кратко, защото много скоро Наполеон решава отново да ги обърне в "поданици", този път на създаденото от него марионетно Италианско кралство (1805 г.). Ефимерното френско върховенство, наред с лошите си страни - задължителна военна повинност в интерес на наполеоновите войни, има и заслугата, че отвява средновековната тлен и налага модерността в администрацията, общественото образование и санитарното обслужване. След разгрома на Наполеон, територията на Бергамо става част от Ломбардо-Венетското кралство (1814 г.), влизащо в състава на Хабсбургската империя. Недоволството от австрийците бързо нараства и в 1859 г. някои младежи от Болгаре, последвали пиемонтската войска или записали се доброволци в армията на Гарибалди, участват в кръвопролитните сражения при Сан Мартино и Солферино. През 1861 г. Болгаре и Палоско с ликуване посрещат обявяването на независимото Италианско кралство.
      Те дават своята кървава дан в Абисинските колониални войни и в Либийската кампания.
     В Първата световна война загиват 27 синове на Болгаре, във Втората - 21. Паметникът на падналите за Родината  - Италия - е издигнат на централния площад. От снимките в паметните книги ме гледат млади български лица.



       ИМЕНА НА ВЪРХОВЕ, РЕКИ И СЕЛА, ИМЕНА НА ХОРА

     Болгаре не е имало щастието да се провали "под турско присъствие", което да изпепели историческите му паметници и документи. Всички негови регистри, кадастрални списъци, актове за покупко-продажби, иригационни планове, строежи, магистратури, хроники и пр. са съхранени цели-целенички и се пазят в различни архиви, предимно в Бергамо. Засега аз разполагам само с монографията, посветена на селото, но както казах в началото, тя също съдържа обширни цитати от историческите извори. Разгръщайки я, се почувствах като златотърсач, в чието сито вече заискряват първите скъпоценни зърна от златоносния поток.
     Множество местности и селища не са променили имената си, дадени им от заселниците в дълбокото минало. Трябва обаче да се отсее българския именен елемент от лонгобардските и др. напластявания. Ето някои мои предположения от прима виста.
     Един от върховете на далечните планини, които като защитна стена обгръщат района на Болгаре, се нарича Монте Томеноне (Tomenone - Тъмнон, Тъмнен?). През землището на селото текат река Керио (Cherio) и потоците Тирна (произнасяно от някои като Терна - дали не означава Търна?) и Дзера (Zerra - Цера, Жера?).
     Поразителни са имената на селата. В името на Палоско е ясно разпознаваем древнобългарският код за укрепено селище - Плиска. Почти идентично е названието на волския град Полуска (волските носят нашия ентоним), превърнат заедно с други волски селища в римска колония през V в. пр. Хр., а след това отвоюван от волския пълководец Атий Тулий, подпомогнат от Гней Марций - Кориолан.
     Други имена на околни села, които си заслужава да проучим, са Грумело (Grumello - Гърмел, Кромел?), Тирна (носещо името на потока), Калуско (Calusco - Калушко?), Фара (Fara - Пара?), Брусапорто. Името на с. Бузоне, което по-късно е наречено Сан Паоло д`Аргон, има явен тракийски и български произход.
      Едно друго селище, изчезнало след XI в., освен вече споменатото Балбиако (Balbiaco), е Сошако (Sosciaco), чието българско звучене (и значение) е повече от доловимо.
     Недалече от Болгаре се намира с. Банятика (Bagnatica). Наставката "-са" в запис на латински и италиански често замества характерния умалителен суфикс "-ца" в названия с тракийски и български произход. Следователно твърде вероятно е оригиналното име на това село да е било Банятица.         Изключително интересно е името на малкото село Асненга (Asnenga) в непосредствена близост до Болгаре, разположено на невисок хълм, където някого се издигал замък. Наставката "-engo", "-enga" е лонгобардско наследство, означаващо притежание, собственост, "земя на". Но в някои старинни средновековни документи се споменава, че Асненга някога се е наричала Tesenenga, а още по-рано Asnatica (Ашнатица, Ажнатица?) и даже Isenicha (Изеника - Изеница?). Това е многозначителен факт, като се има предвид, че съвсем недалече се намира езерото Изео (Lago d`Iseo), а на територията на Изерния (Южна Кампания) е установен един от раннобългарските анклави.
      Прелиствайки извадките от регистри на покупко-продажби и дарения на земя в територията на Болгаре, изскачат забравени имена на местности: Godenisco (чието оригинално произношение, убедена съм, е било Годенишко, Годенишкото), Zerrato (Церато, Жерато) и Credacio (Кредачо). Последното, без суфикса "-acio", което в италианския език означава лош, нискокачествен, е идентично с Креда, Крета и името на о-в Крит (Крета), но също и с името на Креола (древното Кредула), селище в района Падуа, пазещо в топонимията си многобройни български лексикални корени, в което фамилията дели Скровеньи (от с. Скрова), за чийто български произход нямам съмнения, е притежавала поземлени имения. Впрочем с. Крета, здраво и читаво, имаме и във Врачанска област.
     Цели четири пъти, в периода от 1230 до 1481 г., различните господари на Бергамската територия (Бергамската община, миланските Висконти, Венецианската Синьория) предприемат стриктни мерки за уточняване на селските землища в района. Резултатите са вписани в нарочни документи, съхранявани в архивите на Бергамо и в Апостолическата библиотека на Ватикана. От извадките от тези документи, цитирани в монографията за Болгаре, се появяват названия на местности като: Varasullo (Вършул?), Chezga, Chozga, Niballo, ("земя орна и с лозя") и Settiaco. В Chezga и Chozga се съдържа наставката "-ga", съкращение от лонгобардската "-еnga", за която вече стана дума. Елиминирайки я, остава коренът "Chez", "Choz" - изключително интересен, като се има предвид, че в тези участъци някога са обработвани кози кожи. Колкото до Сетиако - Сетяк?, то не може да не ми напомня името на селището Сетия (Сетя) в Крит, известно с находките от "минойската" (древнотракийската) епоха и едноименния град Сетия (Сетя) в земите на волските в Италия.
     Споменат е също "камъкът Мургана" - "la pietra Murgana", който някога е отбеляза л границата между селата Болгаре, Телгате и Киудуно.
     Но най-поразителни са имената на хората от района, които фигурират в различните списъци от цялата епоха на Средновековието, а и след нея:
          - месер Андрея (Andreia - дори не Андреа, както се произнася и днес това име в Италия, а чисто нашенското Андрея).
          - Бертулино Дзеки (Bertulino Zechi - Цеки, Жеки?).
          - Бецоно Бецонис (Bezono Bezonis), жител на Болгаре.
          - Дуро (Duro), син на Пиетро от Тирна.
          - Факето Бецони (Facchetto Bezoni).
          - Кристофоро, син на Грумецио (Grumezio - Крум?).
          - Левино Детесанис (Levino Detesanis - Детешан?).
          - Паксино (Paxino), син на Салводео.
          - Салводо (Salvodo), син на Пецино Амзинели (Pezino Amzinelli).
          - Дзоане Дзанки (Zanchi - Цанки).
    
      Открих фамилни имена като Бана (Bana), Барзица (Barzizza), Дзануци (Zannuzzi), Дзанко (Zanco - Цанко) и прякори като Бога, Багаи, Боилои, Токел (Tochel). На последните си страници актовете съдържат имената на съставилите ги нотариуси и двама от тези прависти се казват Паницоло ди Дзоньо (Zogno - Цоньо) и Ардицио Препозуло (Preposulo - Препошул?).
      Красноречив за всеки българин в България е фактът, че през цялото Средновековие най-предпочитаното име, с което са кръщавани момчетата в Болгаре, е Иван - Джовани.
     Някои термини, може би ще допълнят нахвърляната скица:
          - гайта или скарагайта (gayta, scaragayta) са наричани стражите, организирани от селската община за охрана на замъците на феодалната аристокрация, като в замяна на селяните обещана защита в случай на чуждо нападение (X - XI в.)
          - багатино е средновековна парична единица в обръщение в Северна Италия.
          - пертика - мярка за земна площ.
          - "terra copata" - става дума за обработваема земя. Нито речникът, нито местните жители, успяха да ми дадат задоволително обяснение на употребеното старинно определение "копата" - съдейки по звученето, сами търсете смисъла му.

      През земята на Болгаре минава важният път Via Bolghera, носещ името на селото - "Българският път" (алтернатива на римския път Бергамо -Бреша), който е предмет на особена гордост за жителите.



          ИСТОРИЧЕСКИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ В БОЛГАРЕ
   
      Внушителната църква "Сан Пиетро", издигната в сърцето на селото, е първото нещо, което привлича погледа на пътника, посетил Болгаре. На върха на камбанарията й се извисява благославящата статуя на Апостола. Тази църква е сравнително нова, осветена е в 1739 г. и е заместила като централен храм построената в лонгобардски времена "Сан Мартино", която вече не съществува. Някои реликви от старата църква са пренесели в новата. В непосредствена близост до "Сан Пиетро" се издига каменна кула, т.нар. "mastio" - най-старинната постройка в селото, оцеляла в оригиналния си, непокътнат вид. Тя е единствената запазена от четирите кули на построения в VII в. замък на Болгаре - " Castello di Bolgare" и името й означава "яката, крепката" (маститата), защото в нея са били стражевите помещения на крепостта. Другите й посестрими са преобразувани в различни жилищни сгради в течение на вековете. На самолетните снимки на Болгаре все още са доловими овалните очертания на крепостните стени на замъка. Това всъщност са били крепостните зидове на древна вила рустика на богат римски колон и самото село е създадено върху нейните руини.
     Величествени са сградите на Палацо Берлендис и Палацо Марензи, дворци на благородни фамилии, носещи тези имена.  Първата приютява днес Център за възрастни хора, а във втората, която се издига  на главната улица, се помещава Кметството на Болгаре.
     През 2004 г. съвсем близо до кметството е разкрит обширен некропол от VII в., който италианските археолози и антрополози продължават да изучават. Копие от техните скици и заключения се съхраняват в Общината на Болгаре.


                                                         ***
     Днес Болгаре брои  6 200, а Палоско - 5 500 жители. "Малки селца" по думите на г-н Серугети.
      И наистина, въпреки че на нас, българите от България, на фона на нашата демографска трагедия, те биха изглеждали средни по големина градчета, за свръхнаселената и свръхиндустриализирана Бергамска област си остават обикновени дребни селца. Но и не съвсем.
      Болгаре, както и Палоско, се намира в просторна равнина, надиплена от леки възвишения, на чиито хоризонт, като закрила на далечен, но сигурен приятел, се издигат предмостията на Алпите. Тая благодатна земя винаги е била обработвана с любов и сръчност от жителите им, така, както само българските ръце умеят да работят. От самото си основаване до днес, Болгаре стои начело в района по земеделско производство, особено по добив на качествени зеленчуци. Животновъдство, копринарство, каменоделство и ювелирна изработка на луксозни копчета за дрехи, равностойни на бижута, са другите традиционни поминъци на тукашното население. Разпознаваме ли в тях българския ген?
       Спомням си, че в епохата на италианския икономически бум, когато в Бергамската територия се съсредоточаваха водещи италиански и международни предприятия и прииждаха специалисти и работници от цялата страна, Бергамо и районът му се славеха като единственото място в Италия, където се дават "американски заплати" и се живее по "американски стандарт". Споменът за това благосъстояние е явен и днес в Болгаре - широки улици, прекрасни къщи с градини, модерни многоетажни блокчета, лъскави коли. Уви, в момента и Болгаре е ударено от повсеместната криза, макар че и дума не може да става за сравнение с опустошенията в нашата Родина. Жителите му търсят нови начини за препитание и засега ги намират предимно в парниковото зеленчукопроизводство - полята им са покрити с оранжерии. Мнозина работят в индустриалната зона на Бергамо, която продължава да бъде една от най-мощните в Италия, макар и с намален капацитет.
      Ще отворя кратка скоба, за да призная, че самото Бергамо ми се видя страшно променено - етнически, културно и цветово. То нямаше нищо общо със спомена за оня цветущ град, който посетих като туристка преди години. Централният гаров площад и Автогарата, която е негово продължение, бяха заприличали на африкански пазар от времената на Лорънс Арабски. По земята и по пейките седяха жени с басмени гащи и забрадки, които мляскаха късния си обяд. Въздухът кънтеше от свади на чернокожи, които впоследствие се сбиха, италианците и другите европейци пробягваха наоколо като призраци.
     Настъплението на "марокините", както в Италия наричат всички араби, и на чернокожите, не е пощадило Болгаре и Палоско. Засега в допустими граници.
     Когато на сбогуване си стиснахме ръце с г-н Серугети, пожелавайки тази среща да не бъде последна, той най-естествено каза: "А защо да не помислим за побратимяване?" За миг се смаях: бях му говорила за моя град Враца, за милото ми Камено поле, родното село на баща ми, за София, Варна, Сопот, Карлово, Калофер - но неговият зов не беше отправен към определено селище, а сякаш към цяла България като порив за духовно завръщане в българското. Обещах му да направя "не всичко възможно", а и невъзможното, за да бъде осъществено скорошно побратимяване на Болгаре с избрано село или град в моето Отечество, въпреки че скромните ми сили винаги досега са били съкрушавани от неразбиваемата стена на българската бюрокрация. Сега се обръщам към вас, български администратори, които никога не сте благоволили да уважите нито една моя инициатива. Обръщам се към вас, български граждани, не отхвърляйте зова на кръвта, не отхвърляйте поради нихилизъм, мързел или глупешка надменност, протегнатата десница на един Българин! Поемете я поне веднъж, прегърнете го с братска прегръдка, той се връща при нас от хиляди километри, от хиляди години. Убедена съм, че градът или селото, което се побратими с българите в Ломбардия, ще бъде наградено с благополучие от Провидението, а политикът, който подпечата това дело, ще влезе в историята. И нека тая моя "патетика" не предизвиква у никого плебейска насмешка. Прекалено дълго се надсмивахме над всичко свято и ето че сме на път да превърнем цялата българска земя в "африкански и азиатски пазар".
    Казах "до скоро" на г-н Локатели. Благодарих на г-жа Мина Фолиени от бутката за вестници и на 83-годишния й чичо, г-н Антонио Фолиени, в миналото дългогодишен кмет на Болгаре, които също ми дадоха някои полезни сведения. За жалост, г-н Рикардо Капрони, историкът на Палоско, бе постъпил в болница и с него не успях да се видя.
     На заминаване не пожелах да ме откарат с кола от Болгаре до хотела ми в Палоско. Предпочетох да измина тия пет километра пеша. Вървях през равното поле, дишах въздуха. Слънцето напичаше, макар че бе началото на ноември. Не чувствах никаква умора - та какво са пет километра в сравнение с безкрайния път, изминат от българите.


7-8-9 ноември 2016 г. 
Болгаре - Валемадж

Автор: Милена Върбанова

СТАТИЯТА Е ПУБЛИКУВАНА В ИСТОРИЧЕСКИ И ЛИТЕРАТУРНИ ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ.ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ.